6-тата година...

          Измина още една година. Толкова бързо, че и аз не разбрах как...Толкова много ги чаках до 5, а сега сякаш следващите хукнаха, като подгонени от вятъра. Не вярвах, че ще е така. Не вярвах, че спомените ще започнат да избледняват, че ще има дни, в които дори няма да се сещам; че червената лампичка понякога ще угасва и ще дава покой на мислите и душата ми. Не вярвах, че ще има утрини, в които просто ще се събуждам бавно и лениво, протягайки се като котка  с единствената мисъл за кафе...не вярвах, че ще има нощи, когато ще заспивам като младенец само и единствено от умора или натежала от хубави емоции...не вярвах, че полека лека ще стъпя встрани от пътеката, в която като бодливи тръни  в нозете ми се забиват едни и същи мисли, едни и същи въпроси и ще нагазя в тревата - избуяла пролетно, тучно зелена, пълна с макове и щурци. Господи, каква трева! И колко макове греят из нея - алени като кръвта!

          Иде ти да нагазиш и там да останеш. Да се излегнеш по гръб, да те скрие тази ухаеща трева, да те гъделичка с осилчета, да те опиянява с аромати на свежо, на земя, на полски цветя...да отвориш очи широко, ама колкото можеш, опитвайки се да обхванеш над себе си голямото небе. И да не мислиш за нищо. Само да гледаш как препускат по небосклона белите пухкави облаци, как ги гонят ветровете и превръщат вълмАта им в причудливи създания...

          Дали вече ще е така? Дали Животът ще се върне в руслото си, както се връща  излязла от коритото си след порой река? Иска ми се. Но и ме е страх. Да не забравя, макар че едва ли ще мога. Не се забравя лесно болката, безсилието, скършените надежди, ужасът...не се забравят лесно болничните коридори, стотиците съдби, сврели се в тъмните ъгли, миришещи на дезинфектант и на смърт...не се забравят отчаянието в очите, безсилието, убожданията на иглите, свитият стомах пред кабинета, когато чакаш резултатите от поредното изследване, безразличието или обратно  - загрижеността на хората в бели престилки...колко много неща трябва да помниш. И къде се събират? В сърцето ли? Нали е голямо колкото юмрука ми, я колко е малък той - като пиленце. Че как ги събра? Разтварям го. Нека излитнат. Като пеперуди. Като птици. Нека най-сетне забравя...трудно ще е. Но пък си струва да опитам. Че то, сърцето ми, вече 6 години продължава да бие. Продължава да ме води напред, към слънцето. И да ме връща там, където съм се чувствала по-жива от всякога. В тази, шестата година, пак обгърнах вековния чинар, пак каменният орел разпери криле над главата ми, пак се върнах в Родопа планина и открих още от неземната й хубост:

...пак морето ме приласка и ми позволи да посрещна много изгреви:

...и да изпратя още толкова залези:

          А Животът, ех, Животът...той не свършва, когато си мислиш, и не боли повече, отколкото можеш да търпиш. Нищо, че не ти се вярва. Всеки негов ден е Дар. И какво ще направиш с него е твой избор. Можеш да го пропилееш в самосъжаление или да прибавиш още нещо към списъка. В моя може да отметнете шофьорската книжка, собствения  мотор, народните танци, новите приятели. А какво съм приготвила за 7-мата година? Е, имате само 365 дни да почакате и ще разберете. Не че ги броя, просто за ваше улеснение. След 365 дни пак ще ви досаждам с мислите си, пък ако и тогава решите да ме прочетете, знам, че ще ви покажа още места, на които съм била по-жива от всякога, още морски изгреви и залези, още тучни поляни с алени макове, още пухкави облаци и ще допишем списъка...на надеждата. И на вярата. На смелостта. И на силата. И ще оставим стъпки в пясъка. За да ни следват. Напред. Към слънцето...

***

Този ден е още по-специален за мен - 16 години семеен живот!
Обичам те и ти благодаря мили мой!