Овесени бисквитки с ленено семе и боровинки - да нахраним душата си

            Този месец съм много щастлива - в моя блог ми гостува още една прекрасна кулинарка, в чиито изключително стилни и обляни в светлина снимки съм влюбена. Да, всички знаем, че човек се храни първо с очите си. А когато погледнеш една аранжирана с много вкус и усет за красота и изящество трапеза, вече си нахранил и душата си.

            Тук, в Храната за душата, ще намерите всичко, което ви е нужно във всеки един момент - вкусни и здравословни ястия, чудесни фотографии, в които дори едно листо може да разкаже цяла приказка, размисли, които те карат да погледнеш дълбоко в себе си...тук е царството на Нели или Гуинет - един никнейм от форум, които загатва за изящната и чувствителна натура на своята притежателка.

            Гуинет показваше красивите си ястия /да, красиви е точната дума/ във форума и аз всеки път на мига разпознавах нейните снимки - от тях наистина струи светлина! Много пъти съм казвала, че съм влюбена в тях и това е самата истина. И най-простичкото ястие тя снима като трапеза на кралска особа. А когато се появи нейният блог, бях много щастлива, защото вече мога когато и колкото си поискам да храня душата си. С красота. С нежност. Със светлина.

          Освен всичко казано дотук, Нели е грижовна и всеотдайна майка, която готви с мисълта за здравето на своето семейство. Щастлива съм, че тя прие моята покана да ми гостува и подбра точно такава рецепта - нещо хем много вкусно, хем здравословно и полезно, шепа енергия за нашите растящи деца.

Нели, за мен е чест, радост и огромно удоволствие да представя на моите читатели една от твоите прекрасни рецепти!

 

Днес имам удоволствието да гостувам в един от любимите ми кулинарни блогове - този на Мариета. В това уютно, вкусно, направено с много любов и умение кулинарно пространство, винаги намирам нещо за себе си - от изпитана и блага рецепта, до трогващи и стигащи до сърцето думи. Тук съм научила много неща - както за готвенето, така и за нещата от живота. И колкото и шаблонно да звучат думите "за мен е чест", те изразяват най-точно чувството, което изпитах при поканата на Мариетка от "Когато готвенето стане страст" .

Няма да скрия, че нейните рецепти винаги са ме вдъхновявали, дори преди да ги събере в този страхотен блог. Но онова, което никога няма да забравя и отвори вратичка в сърцето ми, бе красивата, разтърсваща и така зареждаща с позитивизъм история на рисуваната торта "Сакура" - едно истинско ювелирно произведение на кулинарното и словесно изкуство. След която последваха и други. Защото освен прекрасен кулинар, Мариета е прекрасна, силна, нежна и всеотдайна жена, майка и сестра, човек, чиито сетива могат да откриват хубавото в живота и да го превръщат в страст и любов.

Мари, благодаря от сърце за поканата !

Избрах за гостуването си тази рецепта, защото тези бисквитки станаха любими на дъщеря ми и често я изпращам на училище с няколко бройки в раницата. Моята днешна домакиня и повечето от нас имат деца в училищна възраст и знаят колко е важно храната, която хапват в междучасията, да е полезна и да им дава сили. Тези бисквитки са точно такива, вкусни и ароматни са, а освен това се приготвят изключително лесно.

Необходими продукти:

1 ч.ч. (100гр.) овесени ядки

1/2 ч.ч. (50гр.) гр. ленено семе

90гр. пълнозърнесто пшенично брашно"Грахам"- около 2/3ч.ч.

1 равна ч. л. сода бикарбонат

1 ч.ч.(100гр.) нарязани сушени червени боровинки (или микс от сушени плодове - кайсии, стафиди и други)

70гр. натрошен черен(готварски) шоколад

2 с.л. зехтин

50 гр. меко масло

1 яйце

60гр. кафява захар

1 пак. суха стевия -12гр.

1 ч.л. сметанова ванилия

1/2 ч.л. канела

Начин на приготвяне:

Смиламе с пасатор или в робот овесените ядки и лененото семе до хомогенна зърнеста смес(грубо брашно). Прибавяме ги към пълнозърнестото брашно, содата, канелата, боровинките и натрошения шоколад и разбъркваме добре. В отделен съд разбиваме маслото, зехтина, захарта и стевията. Прибавяме яйцето и ванилията и объркваме заедно сухите и влажните смеси с лъжица до гъста и лепкава хомогенна смес. С мокри ръце оформяме топчета с големина на едър орех, приплескваме ги до кръгла бисквитена форма (трябва да останат дебелички) и ги нареждаме в тава върху хартия за печене, като оставяме разстояние между тях. Печем 12 минути на 175 градуса. При изваждането бисквитите трябва да са меки. Оставяме ги 5 минути в тавата, а след това охлаждаме върху решетка до пълното им изстиване.

Съхранявят се в кутия за бисквити.

Това е - бързо, лесно, вкусно и здравословно!

Предложете ги на малчуганите с чаша топло какао - чудесни са!

Надявам се тази семпла и вкусна рецепта да се хареса както на моята домакиня, така и на нейните многобройни почитатели и приятели.

Салата Ропотамо

 

 

 

Продукти:

1 кг зрял фасул

2,5 кг червен пипер/камби/ - претелген нечистен

1 кг моркови

1 буркан кисели краставички

1 буркан стерилизиран грах

1, 5 кг доматено пюре

 

100 г сол*

1 ч.л. смлян черен пипер

 

За маринатата:

300 мл оцет

250 мл олио

100 г захар

 

          Сварете фасула /внимавайте да не се развари/ и отцедете. нарежете пипера/камбите/ на парченца, морковите - на кръгчета. Сложете продуктите за маринатата да заврят. Изсипете пипера и оставете да ври 10 мин. Извадете и в маринатата пуснете морковите. Тях варете 15 мин и също извадете. нарежете киселите краставички, отцедете граха.

          В дълбок съд внимателно смесете всички продукти, овкусете със солта и черния пипер. Напълнете в буркани и стерилизирайте 10 мин.

 

*Опитайте преди да добавите всичката сол - може да има нужда от по-малко, зависи колко са солени краставичките и граха

 



Заек в гърне - гостува ми Пепи от Храна за мой'те канибали

          Първите ми стъпки в необятното интернет пространство естествено бяха посветени на търсенето на нови рецепти. Тогава попаднах на сайта Гответе с мен! и на авторските темички там. Наименованите на една от тях будеше искрената ми усмивка, но пък рецептите и апетитните снимки ме оставяха без дъх. Че как иначе, когато и аз вкъщи си имах един "канибал", за който постните ястия са само гарнитура /все още останалите ми "мъже" се гледат подозрително с мръвките, така че успявам да му насмогна :))/. Прехвърляйки се в Мамата с радост се "запознах" с жената, криеща се зад името Пеп-чо. Да, може това познанство засега да е само виртуално, но знам, че Пепи е един прекрасен, слънчев, вечно усмихнат човек, готов винаги да помогне. И вие го знаете, защото съм сигурна, че честичко се отбивате в уютното местенце  на Пепи и също толкова често готвите вкусни ястия по нейните рецепти. А любовта и към Родопите ме кара да я чувствам още по-близка и се надявам някой ден заедно да погледнем надолу от върха на Орлово око.

            За мен е чест и голямо удоволствие при мен днес да гостува Пепи Стоева от Храна за мой'те канибали:

********************************************************************

Много често казвам, че за мен е най-лесно да сготвиш едно ястие, да направиш десерти, или замесиш пита, отколкото да седнеш и да напишеш рецептата. А и явно остарявам, защото организацията ми сериозно куца и времето не стига.
Мариета (или Ети) ме покани да и гостувам в блога. Това, че бях поласкана да гостувам в блог със стил, красиви и в толкова близък план примамващи снимки, но и с вкусни рецепти, е ясно. Ясно е и какво мина през ума ми като тема на гостуването. Естествено, попитах Ети с какво да и гостувам и облекчено въздъхнах, когато тя каза думата "месце", а не торта или питка, или........... Защото всеки, който е попадал тук знае, че тя е кулинар със страст, която влага във всичко, което прави и резултатите са очевидни - този блог е изпъстрен с невероятни торти, напудрени козунаци на конци, майсторски завити питки, сочни сладкиши, красиви мъфини и кремчета и сладоледи, които чакат някой да си гребне с лъжичката от тях. А да. И една голяма част от българските традиционни ястия.

Тази рецепта я приготвих преди две седмици по молба на половинът да им сготвя "гала обяд", но в момента, в който извадих гърнето и заека на масата се сетих, че дадох едно обещание за гостуване и точно това ще е рецептата, с която ще го направя. Въпреки, че яхниите са възможно най-нефотогеничните манджи, които човек трябва да снима. 2 лъжици мазнина да има в ястието и те изплуват най-отгоре

 

Заек в гърне

Продукти:
1 заек, нарязан на порции***

6 + 3 глави кромид лук
2-3 с.л. олио
1 с.л. захар, щипка сол
1/2 глава целина (около 150гр**)
500 мл. доматен сок*
1 с.л. червен пипер

250 мл. червено вино
250 мл. вода
3-4 глави чесън
2 зърна бахар, 4 дафинови листа, сол
1 ч.л. подправка, смес от равни части: чубрица, босилек, риган, мащерка (такава подправка си правя и съхранявам в бурканче)

брашно, вода

Приготвяне:
* Заекът се нарязва на порции.
* Месото се подсушава (с мека кърпа или кухненска хартия) и овалва в брашно; изтупва се от излишното.
* Трите глави лук се почистват, нарязват на кръгове и нареждат на дъното на гърнето.
* Върху тях се подреждат парчетата месо, наливат се виното и водата, посолява на вкус.
* Глинения гювеч се затваря с капака поставя в студена фурна. Включва се да се пече на 220*, а след около 40 мин, когато се чуе къкрене отвътре - намалява на 150* и готви така 1 час.
* През това време се приготвя соса:
- Лукът се нарязва на полумесеци.
- Поставя се в тиган, заедно с олиото; посолява се и пържи, докато започне да се карамелизират захарите му (разбирайте да хваща кафяв тен).
- Прибавя се захарта, червения пипер, нарязаната на ситни кубчета глава целина, заливат се с доматения сок.
- Оставя се да ври 10-на мин. на тих огън (или слаб котлон :))

* Глинения гювеч се изважда от фурната; прибавя се лучения сос, наливат се още 250-300 мл вода в тигана, за да обере каквото е останало и също се сипва в гърнето.
* Прибавят се ( почистените от мустачките и горни люспи) цели глави чесън, дафиновите листа, зърната бахар и гърнето се връща във фурната за още час на 150*(след като заври). Времето може да бъде и по-малко - зависи от "възрастта" на заека.
* Изважда се отново съда от фурната, поръсват се подправките.
* Сосът не е много, но за да не остане "прозрачен" се сгъстява с малко брашно (2 с.л. ) размити в студена вода - прибавят се към ястието и внимателно разбърква. Затваря се с капака и оставя да почине 10-на мин.


*** Когато заекът е тлъст, няма нужда от повече мазнина, освен тази, за задушаването на лука.
** главата целина може да бъде заместена от няколко листа, прибавени в края на готвенето.
* Вместо доматен сок, може да се пасира консерва с домати, но сместа да се прецеди през цедка, или марля, за да задържи семките.

 

 

Ети,
Радвам се, че се срещнахме в мамата; радвам се, че те познавам виртуално и си в приятелите ми и още повече ще се радвам някой ден да се запознаем и на живо. Ти си прекрасен човек: грижовна майка, любяща съпруга; силна жена и това са нещата, които ме карат да те уважавам. Пожелавам ти здравето, вярата и любовта да те съпътстват във всеки твой ден!

Пепа Стоева  

Сироп от бъз

   


          Черният бъз (Sambucus nigra) вирее навсякъде из България, всеки го познава. Но не всеки знае каква изумителна целебна мощ се крие в това растение. То е цяла аптека срещу какви ли не заболявания.
          Бъзът е силен имуностимулатор, най-ценната българска билка, твърди лечителят Петър Димков. Плодът е най-активната част на растението. Бере се през септември, когато черните плодчета-зрънца са напълно узрели. Има силно антиканцерогенно действие, укрепва организма, повишава съпротивителната му сила срещу грип и други заболявания.

                                                                                                   снимките са от тук

          Все още навсякъде има узрял бъз, така че не сте закъснели да си приготвите този изключително полезен еликсир. Внимавайте само да няма неузрели зелени зрънца, защото са силно токсични. Предпочитайте места далеч от шосетата, където е прекалено замърсено. С ножица отрежете добре узрелите съцветия, измийте ги добре, оставете да изсъхнат и оронете черните зрънца /цапа много, така че работете с ръкавици/. В стъклени буркани насипете слой зърна с дебелина 1,5-2 см и покрийте със същото количество захар. Редувайте докато запълните буркана, но не съвсем догоре, защото кипи,  като най-горния слой трябва да е от захар. Покрийте гърлото на буркана с парче марля, завържете и оставете за 3 седмици на светло, но не пряко огрявано от слънчева светлина място. Прецедете получилия се сироп през няколко слоя марля като внимавате да не попадне зрънце, защото ще ферментира. Налейте в сухи бутилки и съхранявайте на хладно място.*

          Започнете да пиете сиропа в края на октомври по 1 с.л. сутрин на гладно** концентриран или разреден в чаша вода.

*Аз съхранявам в хладилника
**За деца над 5 г - по 1 ч.л., а между 2-5 г - задължително разреден с вода

  

Желе от дюли

 

 

Продукти:

дюли /или само семенната им част и корите, останали след направата на компот/

по 800 г захар на 1 л отвара

по 5 г лимонена киселина на 1 кг захар

1-2 листа индрише

          Поставете в дълбока тенджера нарязаните на резени заедно със семенниците, предварително добре измити от мъха,  дюли /или само семенниците и обелките, останали ви след направата на компот/. Залейте със студена вода, така че да ги покрие, и варете до омекване на плодовата част и потъмняване на отварата. Отцедете отварата, охладете я леко и прецедете през 2 слоя тензух. Измерете количеството течност. На всеки литър от нея пригответе 800 гр захар /ако сметнете, че дюлите са сладки - може да намалите количеството захар, но не по-малко от 500-600 г/.

          Загрейте отварата в дълбок съд и малко преди да кипне добавете захарта. Разбърквайте периодично. Течността  ще се избистри и постепенно ще придобие приятен червен цвят. Щом започне леко да се сгъстява и кипне, намалете огъня. Продължете да бъркате. Процесът на сгъстяване отнема доста време / при мен - за 5 л отвара - над 4 часа/. Желето е готова, когато струйката от лъжицата започне да се точи и капка, капната върху студена порцеланова чиния, не се разлива. На гъстота трябва да е като рядък мед - имайте предвид, че ще се сгъсти още след изстиване. Пуснете 1-2 листа индрише да поврат 5 минути и ги извадете. Добавете по 5 г лимонена киселина на всеки кг захар, изчакайте 2-3 мин и дръпнете желето от огъня.
          Разлейте го в сухи бурканчета, затворете ги и ги обърнете с капачките надолу, за да се вакуумират.

          Ако желаете - сгъстете още желето и го изсипете в обляна със студена вода тава - след изстиване лесно се реже като локум.
         

Носталгично

          Всичко започна преди повече от 10 години...
          Едно младо :)) семейство, едно все още бебе на 1 и половина години, едно градче и то -  морето.
          Казвала ли съм ви колко много обичам морето? Да има как - бих стояла месеци там, на брега, загледана в безкрайната широта на хоризонта пред мен, заслушана в шума на вълните, попивайки соления аромат на морския бриз...никога няма да ми омръзне и  винаги ще ми липсва. Дотолкова, че седмици наред след "акостирането" ми обратно вкъщи, сякаш усещам парещия пясък под краката си, а граченето на враните в първия момент ми звучи като крясък на гларус...дълги нощи го сънувам, ден след ден преглеждам нащраканите на един дъх стотици снимки, с които сякаш съм се опитвала да запечатам всяка пръска от морска пяна, всяко слънчево зайче, трепкащо по безкрайната морска шир...та...отплеснах се...щях да ви говоря за градчето, онова, сгушило се в белите сипеи, цялото бяло с белокаменните си зидове. За Двореца и невероятните му градини. За дивата пустош на Яйлата или Калиакра...
          9 лета се връщахме там - големият ми син проговори там, първо имаше малка синя лодка с жълти рибки, после пояс...всяка вечер малките крачета без умора извървяваха пътя по Дамбата. Всяка година в мраморния трон на кралицата сядаше все по-голямо и по-голямо момче...после мама едва се побра, с големия корем, в който на път беше и друго момче. Да, дори и в 8-мия месец не пропуснах моето море и моето бяло градче...после, на другото лято до стъпките на бате оставиха диря още едни малки, бебешки пухкави крачета - точно тук, на плажа, проходи моето второ момче...мраморният трон приюти две момчета, а мама гордо позираше до тях...оръдието, Дамбата, Калиакра, Дълбока - места, които и аз, и децата ми чувстваме толкова близки и толкова любими...стотици, хиляди снимки и още толкова мидички има у дома - по една за всеки ден от годината, когато ще сме далеч от тях...

***

          Един есенен ден преди 2 години Калиакра ни посрещна намръщена и ветровита. Воят на вятъра сякаш вледеняваше и без това изтръпналото ми от ужас сърце...за първи път от 9 години насам не исках да се снимам, за да не оставя след себе си запечатан точно този миг...исках никога повече да не си спомям за него, да го изтрия, да го залича и от моите, и от техните спомени...сякаш никога това време не е било...поглеждайки към върха на носа, разбрах, че така ще бъде - слънчев лъч разкъса облаците и целуна кръста на върха на параклиса. Небе и земя се целунаха страстно пред погледа ми, вричайки се в клетва за Живот пред великия свидетел - Морето. Спокойна поех назад...ветрогенераторите дълго махаха за сбогом с трите си ръце, а аз се опитвах да запечатам всеки от тях за последно...посоката вече беше сменена. Колкото и да болеше, не исках, и не можех да се върна повече тук. Трябваше да продължа напред, да залича болезнените спомени от преди...затова изневерих на Белия град...
          Чувствах се като блудница. Като предател. Първите морски дни там, на юг, истински ме боляха. Знаех, че започвам на чисто и че не трябва да се обръщам назад, но...горчеше, много горчеше...едно лято, второ и...не издържах. Носталгията по Тихото гнездо и червените отвесни скали трескаво начерта план. Не исках да признавам на никого, че просто ми домъчня. По детински, наивно. Една сутрин подхвърлих идеята и...не съм била само аз - всички, дори малкият, който беше само три лета там, копнееха да се върнат...
          И ето ни - колата сякаш знае пътя сама, километрите се нижат един след друг по-нетърпеливи, водейки ни отново там, в нашия летен морски пристан...ето ги белите сипеи и белите къщи, ето го познатото море.

          Всичко си е същото, всичко ни е познато...в хотела обличаме трескаво банските, да, банските - последният ден на септември е решил да напълни докрай чашата на удоволствието ни, предлагайки ни летни температури. Пътя до плажа изминаваме почти тичешком - о, колко е различен без чадърите, и все пак си е същият - с огромния кран на пристанището и все същата пробита дървена лодка отпред.

 

 

          Мое море, мое любимо море, аз се върнах, ето ме. Знам, че ще ме приемеш в обятията си - есенно хладни и вечерно притихнали, и ще ми простиш измяната. Ти знаеш защо. И нищо няма да питаш...вечерта ще ме поведеш, подавайки ми вятърната си ръка, по Дамбата и познавайки всеки камък и всяка пукнатина в алеята, ще ме отведеш в моята Тенха юва. Моето Тихо гнездо. Тук, отпускайки изморените си нозе в мраморната прегръдка на трона, вперила поглед в огледалното спокойствие на дълбоките ти води ще изпразня от мисли главата си...защото съм жива. Истински жива. И нищо друго няма смисъл...

 

 

          На сутринта два пъти повече вятърни криле ни посрещат с "Добре дошли" и един невероятно топъл последен септемврийски ден сякаш ни казва"Ето, разгоних всички дъждовни облаци, заключих зад дебелите крепостни стени ветровете в чест на вашето завръщане!".

 

 

 

           Морето искри под слънчевите лъчи по-гладко и от огледало...нещо голямо се белее пред портата на крепостта - нещо ново, като Ново Начало ни посреща - мемориал в чест на велика победа. Мислете каквото щете, аз знам - той е в чест и на моята победа. Усмихвам се широко и тръгвам напред - познати пътеки ни водят по познати места, всеки камък ни приветства, всеки гларус изкрещява "Добре дошли" над главите ни...черните корморани не си сушат крилете на скалата ако така си мислите, а ни махат със свойско "Здравей!"

           Няма го слънчевия лъч на кръста на параклиса, защото цялото слънце е слязло на върха на носа да ни целуне...

         ...и няма по-щастлива от мен в този миг - АЗ СЕ ВЪРНАХ!!! Тук съм! И вече мога да се сгуша не в една, а в цели три мъжки прегръдки. Знам, че те никога няма да ме пуснат, напротив, ще стават все по-силни, ще ме държат все по-здраво, тук на върха на носа, където в нозете ми се разбиват на пяна морските вълни, а вятърът развява косите ми като криле на птица...

***

 

 

И когато един ден, след 15, 20 или 30 години пак застана тук, на върха на бялата скала,

тук, където Небето целува Земята и Морето е техен свидетел,

ще съм извървяла пътя си и изживяла живота си така, както е трябвало -

с любов...