сряда, 3 октомври 2012 г.

Носталгично

          Всичко започна преди повече от 10 години...
          Едно младо :)) семейство, едно все още бебе на 1 и половина години, едно градче и то -  морето.
          Казвала ли съм ви колко много обичам морето? Да има как - бих стояла месеци там, на брега, загледана в безкрайната широта на хоризонта пред мен, заслушана в шума на вълните, попивайки соления аромат на морския бриз...никога няма да ми омръзне и  винаги ще ми липсва. Дотолкова, че седмици наред след "акостирането" ми обратно вкъщи, сякаш усещам парещия пясък под краката си, а граченето на враните в първия момент ми звучи като крясък на гларус...дълги нощи го сънувам, ден след ден преглеждам нащраканите на един дъх стотици снимки, с които сякаш съм се опитвала да запечатам всяка пръска от морска пяна, всяко слънчево зайче, трепкащо по безкрайната морска шир...та...отплеснах се...щях да ви говоря за градчето, онова, сгушило се в белите сипеи, цялото бяло с белокаменните си зидове. За Двореца и невероятните му градини. За дивата пустош на Яйлата или Калиакра...
          9 лета се връщахме там - големият ми син проговори там, първо имаше малка синя лодка с жълти рибки, после пояс...всяка вечер малките крачета без умора извървяваха пътя по Дамбата. Всяка година в мраморния трон на кралицата сядаше все по-голямо и по-голямо момче...после мама едва се побра, с големия корем, в който на път беше и друго момче. Да, дори и в 8-мия месец не пропуснах моето море и моето бяло градче...после, на другото лято до стъпките на бате оставиха диря още едни малки, бебешки пухкави крачета - точно тук, на плажа, проходи моето второ момче...мраморният трон приюти две момчета, а мама гордо позираше до тях...оръдието, Дамбата, Калиакра, Дълбока - места, които и аз, и децата ми чувстваме толкова близки и толкова любими...стотици, хиляди снимки и още толкова мидички има у дома - по една за всеки ден от годината, когато ще сме далеч от тях...


***

          Един есенен ден преди 2 години Калиакра ни посрещна намръщена и ветровита. Воят на вятъра сякаш вледеняваше и без това изтръпналото ми от ужас сърце...за първи път от 9 години насам не исках да се снимам, за да не оставя след себе си запечатан точно този миг...исках никога повече да не си спомям за него, да го изтрия, да го залича и от моите, и от техните спомени...сякаш никога това време не е било...поглеждайки към върха на носа, разбрах, че така ще бъде - слънчев лъч разкъса облаците и целуна кръста на върха на параклиса. Небе и земя се целунаха страстно пред погледа ми, вричайки се в клетва за Живот пред великия свидетел - Морето. Спокойна поех назад...ветрогенераторите дълго махаха за сбогом с трите си ръце, а аз се опитвах да запечатам всеки от тях за последно...посоката вече беше сменена. Колкото и да болеше, не исках, и не можех да се върна повече тук. Трябваше да продължа напред, да залича болезнените спомени от преди...затова изневерих на Белия град...
          Чувствах се като блудница. Като предател. Първите морски дни там, на юг, истински ме боляха. Знаех, че започвам на чисто и че не трябва да се обръщам назад, но...горчеше, много горчеше...едно лято, второ и...не издържах. Носталгията по Тихото гнездо и червените отвесни скали трескаво начерта план. Не исках да признавам на никого, че просто ми домъчня. По детински, наивно. Една сутрин подхвърлих идеята и...не съм била само аз - всички, дори малкият, който беше само три лета там, копнееха да се върнат...
          И ето ни - колата сякаш знае пътя сама, километрите се нижат един след друг по-нетърпеливи, водейки ни отново там, в нашия летен морски пристан...ето ги белите сипеи и белите къщи, ето го познатото море.







          Всичко си е същото, всичко ни е познато...в хотела обличаме трескаво банските, да, банските - последният ден на септември е решил да напълни докрай чашата на удоволствието ни, предлагайки ни летни температури. Пътя до плажа изминаваме почти тичешком - о, колко е различен без чадърите, и все пак си е същият - с огромния кран на пристанището и все същата пробита дървена лодка отпред.





 



 

          Мое море, мое любимо море, аз се върнах, ето ме. Знам, че ще ме приемеш в обятията си - есенно хладни и вечерно притихнали, и ще ми простиш измяната. Ти знаеш защо. И нищо няма да питаш...вечерта ще ме поведеш, подавайки ми вятърната си ръка, по Дамбата и познавайки всеки камък и всяка пукнатина в алеята, ще ме отведеш в моята Тенха юва. Моето Тихо гнездо. Тук, отпускайки изморените си нозе в мраморната прегръдка на трона, вперила поглед в огледалното спокойствие на дълбоките ти води ще изпразня от мисли главата си...защото съм жива. Истински жива. И нищо друго няма смисъл...





 



 







          На сутринта два пъти повече вятърни криле ни посрещат с "Добре дошли" и един невероятно топъл последен септемврийски ден сякаш ни казва"Ето, разгоних всички дъждовни облаци, заключих зад дебелите крепостни стени ветровете в чест на вашето завръщане!".








 
 
 

           Морето искри под слънчевите лъчи по-гладко и от огледало...нещо голямо се белее пред портата на крепостта - нещо ново, като Ново Начало ни посреща - мемориал в чест на велика победа. Мислете каквото щете, аз знам - той е в чест и на моята победа. Усмихвам се широко и тръгвам напред - познати пътеки ни водят по познати места, всеки камък ни приветства, всеки гларус изкрещява "Добре дошли" над главите ни...черните корморани не си сушат крилете на скалата ако така си мислите, а ни махат със свойско "Здравей!"











           Няма го слънчевия лъч на кръста на параклиса, защото цялото слънце е слязло на върха на носа да ни целуне...




         ...и няма по-щастлива от мен в този миг - АЗ СЕ ВЪРНАХ!!! Тук съм! И вече мога да се сгуша не в една, а в цели три мъжки прегръдки. Знам, че те никога няма да ме пуснат, напротив, ще стават все по-силни, ще ме държат все по-здраво, тук на върха на носа, където в нозете ми се разбиват на пяна морските вълни, а вятърът развява косите ми като криле на птица...









***
 
 
И когато един ден, след 15, 20 или 30 години пак застана тук, на върха на бялата скала,
тук, където Небето целува Земята и Морето е техен свидетел,
ще съм извървяла пътя си и изживяла живота си така, както е трябвало -
с любов...



         

9 коментара:

  1. Много голямо чувство се надигна в мен! Отдавана не съм чела нещо толкова силно и истинско. Личи си колко много обичаш тези места и напълно те разбирам, Калиакра е свещено място, а червените скали са хипнотизиращи. Бъдете здрави! Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  2. Много прочувствено, Ети! И истинско.
    Прегръдка и хубаво утре!

    ОтговорИзтриване
  3. Три пъти се връщам да прочета написаното ! Грабна ме още с първите думи! Има любов, разочарование и отново надежда и любов!
    И прекрасните снимки също повтарят тези чувства!
    Ети, пожелавам ти много щастие и любов в живота!

    ОтговорИзтриване
  4. Страхотни кадри си запечатала,скъпа!И така красиво си го описала с дар слово....прегръдка за тримцата!

    ОтговорИзтриване
  5. Има места, които те карат наистина да се чувстваш истински жив и в които оставяш част от сърцето си! Хубаво е, когато въпреки изпитанията житейски, намираме в себе си и около себе си любов! Ей такива мисли ми минаваха през ума, докато четях написаното, Мариетка. Най-малкото е да се каже, че е хубаво, то е искрено, от сърцето и точно затова провокира в останалите, които го четат различни емоции и мисли. Благодаря ти, че сподели, защото открих нещо и за себе си в твоя разказ!
    Пожелавам ти, много мигове на щастие и любов да има и сега, и в бъдещето за теб!

    ОтговорИзтриване
  6. Мариета толкова хубаво си го написала и с голям интерес я прочетох.
    Много силна публикация за което ти благодаря!
    Прегръщам те!

    ОтговорИзтриване
  7. Невероятно добър текст! Много прочувствено.! Снимките подкрепят превъзходно настроението, което разказът ти създава! Поздравления!

    ОтговорИзтриване
  8. ех, Мариета, голяма красота. Пренесох се там за малко

    ОтговорИзтриване
  9. Ех, момиче, знаеш какво да правиш с думите. Но то е, защото първо знаеш какво иска сърцето ти. Тази година видях Калиакра за първи път и знам, че никога няма да я забравя. Твоят разказ ме върна отново там и красивото чувство ме завладя. Благодаря ти, Мари, за това!

    ОтговорИзтриване