Пътеписи

Изпълнено обещание
1 юли 2014 г 

             Макар и с година закъснение, ще ви разкажа в снимки за едно изпълнено обещание - нали помните, обещах, че юлския изгрев от Камен бряг ще посрещнем със синовете си...























































 



There I was on a july morning...

1 юли 2013 г.





           Като че ли вече свикнах с факта, че в края на юни имаме една седмица само за себе си и за нашата страст към пътешествията. Може би затова го нямаше онова свръхвълнение, обзело ме миналата година. А и дестинацията беше далеч по-близка, местата, които искахме да посетим - по-малко и някак по-обикновени. Всъщност моята едничка цел беше да посрещна първия юлски изгрев на Камен бряг. За  July morning само бях чела и гледала снимки, но никога не бях присъствала. А знаете колко много обичам морето и изгревите. В последните години, когато сме на море, поне в половината дни от ваканцията ни се измъквам тихичко в 5 сутринта и посрещам изгрева на самотния плаж. Там, където вълните се плискат в нозете ми и първите слънчеви лъчи танцуват огнен танц върху морсата повърхност, там, където чайките събуждат дюните с кресливите си гласове и където хоризонтът е сякаш на една ръка разстояние - там се чувствам най-жива...
          Та целта ни беше Камен бряг, а всичко останало, което можехме да видим набързо - бонус. Децата бяха при баба си и дядо си на село и вечерта в празния дом беше толкова странна - тихо и самотно ни беше, затова бързо приготвихме малкото багаж, който можеше да се побере в кутията на мотора и заспахме. Уж щяхме да станем среднощ, а се събудихме едва към 4,30. Нищо, няма за къде да бързаме. Изпихме кафето, заключихме и поехме за първи път през прохода Елена - Твърдица. Знаехме, че е ремонтиран, но той пак ни изненада - редуват се завой след завой, а беше валяло и на доста места по платното имаше свлечени камъни и пясък  - всъщност, има още какво да се желае, за да се обезопасят тези свлачище. Миришеше на зелено и свежо, няколко заека се шмугваха в гъсталаците, подплашени от рева на мотора, а една сърничка с няколко скоко се скри в гората. Развидели се и спряхме за почивка на един по-широк участък. Балканът редува смарагдовозелените си вълни докъдето ти поглед стига:


            В този отдалечен от нас край на България скоро нямаше да отидем пак, затова решихме да спрем в колкото може повече градове по пътя ни. Нова Загора обаче ни изненада - малко, китно градче с красив център и най-важното - изключително чист и поддържан. разбира се историческия музей не беше отворен в 7,30, затова се поразходихме. Въпреки ранния час в съвсем новия градски парк се трудеха десетина работника - почистваха, поливаха красивите цветни площи, дори пейките се избърсваха дъска по дъска.



    
         


             В музея ни посрещнаха любезно, разгледахме експонатите и решихме да изпием по едно ободряващо кафе в уютно заведение зад него. Сервитьорката усмихнато ме загледа "Интересен костюм"...
             Следваща спирка - Стара Загора. Навлизаме в града и ни посрещат разкопани улици и задръствания по светофарите. Възрастен човек любезно ни препоръчва да разгледаме историческия музей вместо монумента Бранители на Стара Загора и не съжаляваме. Намираме го учудващо лесно, следвайки указателните табели. Служетелите на туристическия информационен  център любезно ни предлагат да паркираме мотора на тротоара до прозорците им. Музеят се помещава в нова, голяма сграда на три нива, като е построен върху откритата антична улица. Оставяме шлемовете до охраната и до други два /явно не сме единствените любители на подобен род екскурзии/ и се впускаме в пътешествие във времето. Много богата музейна сбирка, добре подредена, с достатъчно информация и аткракции за туристите - възможност за обличане в антични тоги и сандали и снимки по улицата или на колесницата - щеше ми се, ама само като си представих колко време ще ми трябва да съблека "интересния си костюм" и се отказах. Та с две думи - ако имате път на там или още планирате екскурзията си - непременно включете този музей в дестинацията.
             След Стара Загора се отправяме към Димитровград и там вече гледката е съвсем различна - вярно, че е обед, но улиците са почти пусти, градът оставя впечатлението за не добре поддържан. Питаме минувачка за музея и въпреки, че на метри от нас има указателна табела жената не може да ни упъти. Питам дали това не е сградата, а тя отговаря, че това е библиотеката. Решавам сама да проверя и се оказва, че съм права - музеят се помещава в сградата на библиотеката. Жалко е да не знаеш къде е музеят в родния ти град. Независимо от това, че е посветен на отминала и донякъде отричана епоха, интересно ни е да разгледаме фотосите, дневниците на тези хиляди младежи, изградили толкова много обекти с ентусиазъм, вяра и мечти...хапваме набързо и потегляме към Хасково. Влизаме в града и отново следвайки указателните табели за монумента на Света богородица правим един полукърг и ... се връщаме на изходна позиция. типично по български...продължаваме към Минерални бани и спираме за да разгледаме средновековната крепост Свети Дух. Изкачваме се по няколко каменни стъпала, смущавайки следобедната дрямка на огромни неонови зелени гущери, бърррр...на върха, под сянката на дърветата край малкия параклис ни посреща човека, който се грижи за това място. Разговорлив и любезно, той ни разказва за крепостта, а после ни дава подробни насоки как точно да открием статуята на Богородица.





          Поемаме по обратния път към Хасково и този път успяваме да се справим с откриването на монумента, който въпреки представите ни не се вижда отвсякъде. Спираме в подножието му. Вече е горещо и се изкачвам сама по каменните стъпала.




             Стигам горе и прекрачвайки в малкия двор се сещам, че нямам никакви пари в мен - поне свещичка да запаля. Връщам се обратно. Наистина е изморително, но не мога да не вляза в храма, друг подобен май не се очертава по пътя ни. Отново се катеря нагоре, вече почти останала без дъх. Божията майка сякаш нежно е вперила очите си в мен.



           Запалвам свещички и безмълвно се моля. Спокойна съм, може би защото преди да тръгнем всичко беше наред, може би защото вече времето полека заличава болката...знам ли. Просто живея. Не мисля за вчера или утре, а само за днес. Убедих се, че да пилееш мислите си по неща, които не можеш да промениш, няма смисъл. ето това е смисълът - днес, тук и сега. Обръщам се да изляза и виждам огромна тетрадка с кожена подвързия - място за молби. Сядам и се зачитам..."Богородице, благодаря ти за всичко онова, което имаме, дай ни едничкото, което нямаме - детенце..." изтръпвам и влагата плъзва в крайчетата на очите ми. Децата ми, моето щастие, моят живот, са там някъде, живи и здрави, умни и добри...грабвам химикалката и написвам единственото желание, което имам - да съм до тях, дълго, много дълго...
          Пътят надолу по стълбите изминавам бързо и някак по леко, сякаш всичката тежест оставих там, в онази дебела тетрадка с кожена подвързия. Вярвам, че Божията майка всяка нощ старателно прочита всеки вопъл на страдание и зов за помощ, всяка мечта и надежда и знам, че ще направи всичко по силите си за да изсуши следите от сълзите по страниците...
           Долу ме чака съпругът ми. Отивам да купя вода и мимоходом отбелязвам чистота на улиците и парковете. Изгълтваме набързо голяма бутилка ледена вода и поемаме към Кърджали. Източните Родопи са други - няма ги огромните борови гори или сочното зелено на ливадите. Явно не е валяло отдавна тук, защото тревата вече съхне. Влизаме в града и съвсем лесно откриваме музея. Ама че работно време - до 17 ч през лятото. 17,05 - изпуснахме го за малко. Звъним на звънеца и служителката се съгласява поне да сложи печат в книжките. Ако успеем ще се върнем утре сутрин. Отвън сградата е внушителна:





            Решаваме да се поразходим по центъра и неусетно се озоваваме пред полицейското управление. Спокойно оставяме и мотора, и дрехите си под зоркия поглед на охраната. В 17,30 почти няма движение, а отворените магазини или заведения се броят на пръсти. Централния градски парк оставя впечатлението за неподдържаност - тревата е избуяла, алеите очевидно не се метени поне от 4-5 дни. Хапваме по един много вкусен дюнер/ на половин цена, отколкото е при нас - явно кризата е много по-силна тук, което потвърждава и по-късния разговор с полицая/. Питаме го къде можем да разпънем палатката на язовир Кърджали и ни упътва към с. Енчец. Минаваме над  р. Арда по големия мост и прочутото водно огледало на града - едно блато, обрасло с папури и тръстика - а с тези пари предполагам е можело да се направи нещо много повече за града. Стигаме с. Енчец и се озоваваме...хотел до хотел са превзели брега на язовира. Дори водите му не се виждат. Оставаме си само с мечтата за нощ край брега му. Поднатите искри отново прехвърчат във въздуха и аз отново мълча. Няма смисъл да го ядоствам допълнително. Профучаваме и край Каменната сватба, но вече се смрачава. Връщаме се в Хасково и хотел Даймънд плаза приютява изморените ни тела. Даже нямам сили да хапна нещо, вземам си душ и заспивам.
                Сутринта ни поднасят чудесна закуска и от панорамната тераса се наслаждаваме на гледката. В стаята събираме набързо багажа и разтваряме картата - дотук бяхме с планините, чака ни морския бряг. Отправяме се към Бургас. Редуват се малки нивички и лозя - учудват ме малките колчета, на който лозите са привързани - като домати. Гроздове не виждам, само запустели сгради и обхванати от бурени селца. В Тополовград спираме за кафе и се оказва, че е пазарен ден, така че е малко по-оживено. Хапваме гьозлеми и поемаме през вековните Странджански гори. На много места има следи от пожари и изсъхналите дъбове са тъжна гледка. Спираме до чешма, ромоляща в жежкото пладне с бистра студена вода. Но на пътника му се отщява да пие - отбивката е зарината с отпадъците на случайно спрелите туристи. Да, всеки може да си прибере боклука, но пък и толкова ли е трудно поне на такива големи отбивки, с чешми, да се постави контейнер или поне циментов кош - мигом си спомням гръцките магистрали от миналата година с редуващите се на километър химически тоалетни и кошове за отпадъци.
          Спираме в Елхово с идеята за още ободряващо кафе и разбира се -  да посетим Етнографския музей. Да, ама не - 12,10 и е затворен. Ще ми се да изкрещя - бива ли музей да има обедна почивка? И то в такъв затънтен край. Може ли човек, тръгнал от над 500 км да предвиди колко точно минутки преди или след 12ще стигне. Че и отваря чак в 13,30. Сядаме в уютно кафене на тихата пешеходна уличка на центъра и чакаме. 13,30 - затворено. Да разгледаме паметника на загиналите храма:


           13,40 - най-сетне е отворено. Толкова съм ядосана, че разглеждам набързо експозицията, от която ме впечатлява единствено снимката, показваща оран с камили - не знаех, че в българия някога са били развъждани. Тръгваме, път ни чака, поне е облачно и хладно.
           Спираме на бензиностанция да заредим и да хапнем сладолед. Заговаряме сес с момче от персонала и той ни дава идеята за къмпинг край Созопол.
          В 17 ч вече сме в къмпинг Златна рибка. Учудващо бързо като за първи път разпъваме палатаката под сянката на огромно дърво и обличаме банските.


         До нас има малко градче от каравани, кемпери, палатки с всичко нужно за дълъг престой - хладилници, газови котлони, барбекюта, телевизори. Никога до сега не съм спала на палатка и ми е малко странно, но все някога трябва да има първи път, нали? Няколко дървени стъпалца ни отвеждат на плажа в малкия залив - пясъкът е ситен и горещ, а водата топла. Отдаваме се на гальовните ласки на вълните и се наслаждаваме на тихото свечеряване:






            Морето е тихо и спокойно, вълните съвсем полека се плискат и носят усещането за безвремие...слънцето преваля на запад, скривайки се зад малката горичка край плажа:



            А за нас е време да кажем "Наздраве"



          В палатката надуваме дюшеците и се приготвяме за сън. Учудващо няма нито висока музика, нито викове на подпийнали компании - явно всички летуващи са тук, за да почиват и се съобразяват с това. Вече е почти тъмно и намерението ни за нощно къпане става все по-реално. Водата е топла, плажът - пуст - защо не. Събуждаме се от шума на капки дъжд върху палатката. Май щяхме да се къпем, нощно :) Отново остава за някой следващ път. Дъждът засега е само фалшива тревога, затова тихичко се обличаме, за да не събудим съседите, че всичките са с малки дечица и решаваме да изчакаме някакъв по-нормален от 5 сутринта час, за да ревне мотора. Вземаме си кафе и се наслаждаваме на изгрева:


Такъв ли ще е и там, на Камен бряг? Морето - спокойно като огледало и огненото слънце, галещо с нежност вълните? Стоя, омагьосана от това вълшебство, от усещането за безвремие и вечност, слети в едно. Не ми се тръгва, о, как не ми се тръгва от тук. Иска ми се да мога да спра времето, да закова с невидим пирон слънцето точно на това място и да се любувам на слънчевата пътека не с минути, а с часове. Сигурно всеки като мен, роден далече от морето, изпитва подобни чувства, когато му се отдава само за някакви си 10-тина дни годишно. Дали хората, имащи щастието да живеят на морския бряг виждат това, което моите очи виждат тук? Или съм прекалено сантиментална? Все едно. Морските изгреви са моите изгреви. Моята глътка надежда и вяра. Моята сила и енергия. И съм предоволна, че мога, макар и само за 10-тина дни в годината да им се отдам напълно, да почерпя от красотата и вечността им...


               Отправяме се към Варна. Щеше ми се да се отбием и в Созопол, но е едва 6 часа, а и знам, че само след 20-тина дни ще сме отново тук, така че не съжалявам. Измъкваме се от сутрешния бургаски трафик и поемаме през красивия, но и доста стръмен в началото си Понорийски проход. на големия завой се обръщам да видя несебър от високото - врязал се в морето, окъпан от утринното слънце...в търсене на следващото място за нощуване се оказваме в къмпинг Нептун. Още с първия поглед и не ми харесва, затова сръчквам съпруга ми, готов веднага да плати и да останем, да поразгледаме. Подозрителния намек, че сме млади, на въпроса ми колко близо е плажа, се оказва съвсем резонен. Бунгала, разположени сред високи треви и пълчища комари и никакво море на хоризонта. Заговаряме семейство с малко дете и те съвсем ни отказват - плажът си е далечко, комари - в изобилие. Разказват ни за друг къмпинг още по на север и аз, самодоволна, разбира се: "Нали ти казах, давай на север, рано е още".
          Във Варна вече сме в свои води. И как другояче - 10 години Балчик беше морският ни пристан, вече повече от 4 години два пъти годишно сме във Варна за очен преглед на малкия. Познатият път ме кара да се усмихвам, а в главата ми се радят моменти от щастливите морски лета, тогава, когато си мислех, че държа света в ръцете си и пред погледа ми няма хоризонти...разбира се, малките, изкривени от годините табелки ни отвеждат в грешна посока и трябва да обръщаме няколко пъти, докато се окажем пред вратите на къмпинг Лагуна. Мястото, което ни предлагат, е огряно от обедното слънце, но нали сме дошли на море. Гледката от "нашето" местенце е приказна - малка, плитка лагуна и безбрежно море:




           Разпъваме палатката под зоркия поглед на семейство руснаци, почиващи в луксозна каравана, навличаме банските и бързо се спускаме към плажа. Споменът за топлата созополска ласка изчезва в мига, в който пръстите на краката ми докосват водата - ледена е. Ща не ща се задоволявам с кратко топване в басейна до ресторанта, в който водата е една идея по-топла.
           Едва два следобед е и времето тече бавно и протяжно - сякаш нарочно иска да ме отдалечи от мига, който чакам отдавна. Мига, в който пречистена от новото юлско слънце ще поема въздух все едно за първи път в живота си. Решаваме да мръднем до Кранево и любезно питам новите си съседи искат ли да им купим нещо. Отказват и предлагат да наглеждат палатката. То не че има какво да се вземе де, ама все пак...в кратките минутки по пътя си спомням, че преди години тук бяха разположени много детски лагери и сещайки се за студената вода ми става някак тъжно - нали са деца, били са щастливи и на това. А днес можем да избираме между стотици възможности за почивка и децата ни едва ли си дават сметка колко облагодетелствани са от това.
          Пристигаме бързо, оставяме мотора на нещо като паркинг и сядаме в малко кафене. Дори под големите бели чадъри е горещо. Не се заседяваме, купуваме си вода и храна, избирам кутия локум и се връщаме обратно. Поднасям го на руските си съседи с обяснението, чесе произвежда в нашия град и разбирам, че досега на се опитвали. В палатката е горещо, затова предпочитаме прохладата на дървета и на скованата от груби дъски маса с пейки:




         Денят бавно угасва и морето променя цвета си с всяка изминала минута. Тихо и спокойно е, точно момент за самотна разходка по пустия плаж:


      



            Седя на парче скала, гледам морето пред себе си и главата ми е празна от всякакви мисли. Толкова рядко напоследък ми се случва, че ми е странно. Ако можех, бих спряла времето, за да се насладя на този безметежен миг...едно огромно куче, тичащо и засипващо краката ми с пясък, ме изважда от вцепенението и ме връща в реалността. Време е за сън. Заспиваме, приспани от мелодията на плискащото се море под нас...
           Ударите на тежки капки дъжд ни будят в тъмнината. Часът е едва 4. Кратък размисъл какво е по-удачно да направим и решаваме да събираме багажа - ако останем, рискуваме палатката да прогизне и да я чакаме да съхне после. Съседът руснак сънено прибира велосипедите в караваната а ние трескаво сгъваме палатката и под светлината на малко фенерче следим да не загубим нещо. Добре, че мивката до нас има голям ламаринен покрив - слагаме шлемовете и якетата на плота и се скриваме на сушина. Дъждът се усилва и на светлината на лампата от тоалетната виждам как прави мехурчета в локвата - значи скоро няма да спре. Да му се не види...Зад гърба ни има склон с дървета, така че сме защитени и само връхчетата на маратонките ни са измокрени. минава повече от половин час, дъждът вместо да спре се усилва. Развиделява се. Усещам гърба си схванат и изведнъж се сещам - тоалетната. Голяма работа . Отварям широко вратата и присядам на крайчето на капака - така по-може. Дъждът полека спира и решаваме да тръгнем. Малко преди 6 моторът се изкачва край заспалите палатки и напуска къмпинга. Съвсем леко ромоли по шлемовете ни, когато Балчик ни посреща изкъпан и токущо пробуждащ се. Можем да караме със затворени очи - всяка извивка на пътя помни стъпките ни, всяко дърво е простирало сянката си в душните юлски следобеди, всеки бял сипеи е запомнил гласовете ни. Ето го Рибарския площад - все същият, неизметен и малък, но толкова мил и познат. С един рязък тласък съпругът ми прескача доста височкият бордюр и спира мотора между тотопункта и сградата на старата му служба. Все същата стара табела, нищо че звеното е закрито, си стои на стената, същите леко разкривени и от пръстчетата на моите синове алуминиеви щори скриват коридора и стаите от минувачите, вървящи по тротоара току до прозорците...магазинът "Червеният рак" си е там, продавачката си е все същата. Е, следите на 12 години си личат, но не ни пречат да се разпознаем с широка усмивка и бодро "Добро утро". И сладкарницата е там, поосвежена в лилаво и нови рафтове, но с все същите ужасно вкусни закуски. Влизаме мокри и изгладнели и бързо излапваме по две закуски и една голяма, ужасно вкусна боза, дето по нашия край отдавна няма такава. Няма как да не идем на плажа - та той е само на две крачки. Огромната дупка от тежките камиони, товарещи зърно в корабите на пристанището, е станала дваж по-голяма. Я, старият навес до бункера с продънената лодка го няма. И лодката я няма, а толкова пъти е спасявала положението и отвличала вниманието на пищято от раздялата с плажа дете със старото си изкорубено туловище...но плажът ни изненадва - променен е от есента, когато за последно приюти стъпките ни - дървена алея води до плажни заведения, големи палми привнасят южно очарование:


         Е, видяхме го и тази година. Оставихме своя отпечатък отново в Белокаменния град и някак носталгично поемаме нагоре, измъквайки се нависокото, където белите сипеи постепенно отстъпват път на равната шир на крайморското плато. Ето ги ветрогенераторити - все повече и по-големи, посрещат с триръките си туловища талазите на бурния вятър, въртят ли се, въртят..."перките" - така и до днес ги нарича малкият и тръпне в очакване да ги зърне, омагьосан от неспирното им движение. Огромни поля с яркожълт слънчоглед ме усмихват насред мрачното и студено време. Едри слънчеви пити, обърнали глави натам, накъдето отиваме, в ярък контраст с тъмносивото небе, опитващо се да ни захлупи...портретите на роклегенди се редуват по фасадите от двете страни на главната улица на Каварна, все по-избеляващи, но все така внушителни. Пие ни си кафе и спираме в Българево. Оставяме мотора до автобусната спирка и се шмугваме в отсрещнато кафене. Чаша ароматно кафе ни сгрява и ободрява, когато отново завалява дъжд. Мъжът ми подслонява мотора под навеса на спирката и недоумяващо ме гледа как се опитвам да сдържа напиращия смях - "Все на дъжд и на криене под стари ламаринени спирки ни върви, не помниш ли Доспат" Избухваме в тих кикот пред недоумяващите погледи на местните. Пред погледа ни, нагоре, към Камен бряг, се нижат кола след кола, някой и друг мотора. Дъждът се усилва за радост на хората край нас, който дълго го чакат да напои пресъхналата в този край земя. А на мен ми се свива сърцето като гледам гъстите черни облаци, през които не пробива и един слънчев лъч...че какъв изгрев ще посрещнем...о, дано вятърът да раздуха облаците, дано!
           Спира да вали и поемаме по последната отсечка. Пропускаме отбивката за Калиакра и продължаваме на север. Свети Никола и ето го Камен бряг. Не виждам брега всъщност, но следваме върволицата от коли и криволичейки между притихналите селски улички се озоваваме на плато, осеяно с камъни и покрито с люлееща се от вятъра пожълтяла трева. Моторът полека върви напред по дълбоките кални коловози и се насочвам към епицентъра на събитето - строяща се сцена и вече издигнати павилиони за бира и кебапчета, хахах, та къде без тях - ни покзват точното място. Давам знак на въжа ми да сляза и още несвалила шлема от главата си получавам първото от поредицата усмихнато "Здравей!" от съвсем непознати хора. Следващите часове ще ме убедят, че тук всички се познаваме - не по физиономия или по име, а по еднаквия стремеж към свободата, довел ни на това място.
           Първият досег с отвесните 30-метрови скали ме оставя без дъх - толкова приличат на Калиакра, но някак по-сурови, още по-величествени и строги:






              
             Избираме място с приказна гледка към мастиленосиньото море и се разполагаме. Но скоро прииждащите коли и каравани ни отнемат малко от красотата на пейзажа:



          Все едно, нали сме тук. Дойдохме на точното място, в точния момента. Е, не най-точния май. Заваля. И само как! Най-страшната буря в живота ми!  Вятърът страховито реве и набива плющящия дъжд почти хоризонтално в палатката, а светкавиците следват една след друга, коя от коя по-големи и разклонени, раздирайки с огнените си езици притъмнялото небе. Опитвам се да броя между светлината и звука, но те са едновременно - гръмовете падат върху платото, между палатките и караваните...умирам от страх! Палатката не успява да се съпротивлява дълго, съвсем обикновена е, няма покривало, не се сетихме да вземем и найлон и скоро се озовавам свита на кълбо, като полудяло от ужас измокрено бездомно кученце, свряла глава между коленете си, запушила с две ръце ушите си...при всеки гръм треперя и от очите ми рукват сълзи...спомних си думите на една възрастна жена там, в бялата болнична стая преди 3 години "Не бой се, дете, помни ми думата - няма да умреш от това..." - ето, права е била, от гръм ще умра, без да видя децата си...мъжът ми ми се присмива и аз се заканвам да му го върна - много добре знае, че умирам от ужас при такива бури...Не знам колко време е минало, тялото ми изтръпва, сгърчено в неудобната поза. Постепенно светкавиците намаляват и аз пак започвам да броя - 3 секунди, 5, 10 -  ох, отдалечава се. Дъждът не плющи така силно по стените на палатката, вятърът отслабва. Едва сега се осмелявам да се изправя - каква ли картинка съм представлявала - свита на кравайче, мокра, трепереща и безкрайно изплашена. Вече съм смела, а и издайническите сълзи са изсъхнали. Грабвам непрочетения вестник и почвам да попивам водата, събрала се в четирите ъгъла. Е, отмина. Дано повече не вали, няма да го понеса. Измъквам се навън и все пак имам сили да се усмихна при вида окъпаните скали и слънцето, пробиващо си път през облаците - красиво е, толкова е красиво:







          Платото постепенно се запълва от палатки и каравани, повечето - по-добре подготвени от нас за капризите на времето. Е, да, ама в последните дни те са слушали новините, пък ние не, мъча се сама себе си да извиня.






           Премръзнали сме. Разхождайки се по калния път стигаме до ограденото с купчина камъни емблематично място - Огънчето. Плахо пристъпвам, но ме посрещат отново с широка усмивка, свойско "Здравей". Сторват ни място да седнем и веднага получаваме предложение за глътка ракия от шишето, което обикаля от ръка на ръка...без да знаем сме се запознали с един от големите местни чешити, които пуска шега след шега със съвсем сериозна физиономия. Постепенно разговорът потръгва, започнал от гамашите ми, които веднага дават първата обща черта между нас - моторите. На гърба на елека на русия едър мъж с безкрайно  сини и бистри като небето в този момент очи е извезана емблемата на мотоклуб "Жътварите" от Каварна и в следващите часове за нас той ще е просто Жътварят. С интерес стоя и слушам как този човек започва изречението, а мъжа ми го довършва - за пчелите и дългите тръбички на хибридните слънчогледи, които ги оставят гладни, за моторите, историята, протестите, за живота. Става ми толкова топло и уютно, сякаш не огънчето ме е сгряло, а всички тези непознати хора, които сякаш познаваш откакто се помниш. Идват и присядат на все още мокрите камъни, протягат ръце към потрепващото пламъче и се включват в общия разговор усмихнати, непринудени, като стари и верни приятели...


           Група младежи питат за пътя до Яйлата и Жътварят им обяснява. След малко ги виждаме да се суетят отново край палатката - не стигнали, домързяло ги. Аз пък искам да ида, заявявам, още повече, че слънцето щедро сипе лъчите си и бели, пухкави като къдели и разбира се - не дъждоносни облаци, са изпълнили небето чак до хоризонта:






           Поемаме по очертаната в тревата пътека, току по ръба на платото, прескачайки от камък на камък. вървим и слънцето блести в очите ни, поело към залеза. Високата трева шуми като морето в нозете ни и ние вървим все напред, търсейки с очи пейзажа, който сме виждали само на снимка. Ето го - красиво и уединено място, с прозрачнозелена лагуна, в която дори се къпят хора:


          За съжаление Малката Яйла ни посреща с грозен бетонен силует - уж защитена местност, но няма защита от хорската алчност за показност и власт. Строежът е спрян, но кой ще махне от там тоновете бетон и желязо? Или някоя следващ власт отново ще си затвори очите и току завършили този палат - паметник на човешкото безумие....





           Яйлата е археологически резерват, с намерени двукамерни гробове и пещерни жилища:





            За връщане избираме асфалтовия път, дълъг около 1,5 км, който ни отвежда в селото. Оттам е лесно и скоро се оказваме  сред още по-голямо гъмжило от хора - млади и не чак до там, семейства с деца, младежи, влюбени - всички до един усмихнати, разпъват палатки, палят барбекюта, смеят се, слушат музика - атмосферата е завладяла всички и дори мъжът ми позира усмихнат за снимките. Всъщност, не спира да работи, дори и от разстояние:


            Аз пък съм очарована от всякакви малки цветенца и гадинки:












Една калинка специално за Нели позира пред фотообектива ми:



           Щастлива съм. И ми е хубаво. Няма и помен от чувствата ми в първите часове на това диво място. Страхът от бурята е останал назад и сега само трепетното очакване на нощта и изгрева ме изпълват. На ръба на скалите искам да полетя, толкова е красиво, толкова нежно вятърът докосва лицето ти. Мъжът ми отива отново на огънчето, където се нижат безкрайните разговори за мотори, история и политика, а аз присядам на края на скалите и обгръщам с поглед безкрайното море пред мен. Сякаш там някъде, на хоризонта, мислите ми срещат чувствата и затрептяват в едничката вибрация на спокойното щастие. Да, точно това е - тихо, ликуващо и спокойно щастие - че си тук в този момент, че очите ти обгръщат с един поглед огромното море, притихнало вечерно в нозете ти...



           ...някой тихо ми напомня, че скоро ще се стъмни и тук е опасно - вдигам поглед - полиция и охрана - усмихнати, любезни мъже затвърждават впечатлението за магията на това място - тук всички са щастливи. Всъщност организацията е отлична - има достатъчно химически тоалетни, брега е обезопасен с лента, а с настъпването на вечерта по нея се окачват множество светеши балони -


          И за мен се намира свободен камък край огънчето и нощта ни похлупва с черното си одеало:



          Местни мъже, идващи всяка година тук, разказват интересни, поукрасени истори, предлагат изпечени на метановия пламък пресни миди или шише, затоплено от ръцете на хората в кръга. Идилията нарушава отново дъжда  - ситни малки капчици развалят за момент настроението. Услужливи съседи по палатка ни предлагат парчета найлон, с които криво-ляво покриваме палатката, затискайки го с големи камъни. Докато трескаво се опитвам да го удържа под напора на вятъра нощта се спуска черна тъмнина. Тревогата е кратка, дъждът спира и аз си отдъхвам. Изправям се вдигам поглед и - о, Боже, какво небе. Стонът, отронил се устата ми, приковава вниманието на мъжа ми и двамата вперваме поглед в небето - никога, никога през живота си небето не ебило толкова близо над мен, а звездите - толкова много и толкова искрящи! Протягам ръка - като че мога да си откъсна колкото искам от небосвода, да ги скрия в джоба си, там, до сърцето, за да ги имам завинаги, само за мен. Пристъпваме прегърнати все по-близо до лентата, обърнали лице нагоре към звездната магия. Падаща, огромна ярка падаща звезда оставя ярка диря измежду хилядите други. В един глас извикваме "Видя ли я" и спонтанно сливаме устни в целувки. Нали казват, че в такъв момент трябва да си пожелаеш нещо. Но нима в този безкрайно кратък миг мисълта може да изпревари чувствата ни? След миг още една оставя ярката си диря сякаш да потвърди чувствата, напиращи в душата ми...какво небе, далеч от светлините на града яркият звезден небосклон трепти в тон със сърцето ми. Щастлива съм...щастлива...
              Все пак заваля, но по-тихо и кротко и решаваме малко да поспим, все пак сме станали в 4. Лягаме с якетата и гамашите, защото е студено. Мъжът ми не може да спи на шум - скача при най-малкия звук, но аз мога, така че уморена от път, емоции и впечатления бързо заспивам. По някое време отварям очи - не можел да спи ли - 2,30 е, от сцената зад нас гърми як рок, а той чак похърква...има време още, нека да поспи...вали...ах, облаци черни, издухай ги, ветре, открий хоризонта, наближава моментът, за който сме дошли...в просъници чувам познат глас - ставай, време е - наско от БТР е разпалил публиката край сцената - 5 без 10, въпреки ситния дъжд и леденият вятър край сцената хората са широко усмихнати, пеят и танцуват - младежи и влюбени, мъже и жени, деца - едно общо цяло:


           Вляво от нас - запомняща се картина, която няма нужда от коментар:



          Дъждът се усилва, но не е в състояние да прибере хората, напротив - бащите водят сънени деца, загърнати в дъждобрани, девойките разтварят чадъри  и все по-силно пеят, и все по-щастливи танцуват, нищо, че времето на изгрева мина, нищо, че слънцето така и така не се показа, то беше там, в душите ни:


           "Представете си слънцето" каза Джон Лоутън неостаряващата песен разтърси всички:




            После...после морето притихна и все пак напомни, че слънцето е там - дори зад облаци, доре сред бури то е там - неугасващо, вечно, извор на живот и надежда, на вяра и мечти...






             То ще свети винаги в душите на влюбените



...ще ме пречиства и повежда по трънливата житейска пътека, там някъде, напред, към себе си...



***
После, по обратния път, мълчим. Дъждът се изсипва, талазите на вятъра изместват мотора от пътя, зъзнем, подгизнали до кости. малко преди Варна, дъждът спира и в Оброчище търсим живителна глътка кафе. В селския хоремаг виждам чорапи - ура - кепевам два чифта, моля за найлонови пликчета и краката ни бързо се стоплят. На автобусна спирка във Варна се препичам като гущерче - колко малко ти трябва - само да понапече и се стопляш...по пътя към дома ни подминавт моторите на хората, с които делихме топлината на огънчето и надеждата да видим изгрева...
             Прибираме се в притихналия ни дом, натежали от път и емоции, но с убеждението, че както винаги този пропуск предвещава нещо още по-силно и истинско в бъдеще - знаем, че ще посрещнем следващия юлски изгрев отново там, на високото плато на Камен бряг, край огънчето, със синовете си - тези, които сега прегръщаме и обсипваме с целувки и които, незнайно как, са са издължили с поне два пръста за 5 дни...Прибираме малкият вкъщи и в последната секунда виждам в репортажа по новините моят силует, замечтаната фигура в дъното, на ръба на скалите:
 
***
          Вечерта малкият не спира да чурулика като малко птиченце и тази най-сладка приспивна песен ме отнася на крилете си в сънищата - там, където слънцето целува хоризонта и лъчите му докосват душата ми...

От Бачково до Метеора - 2 000 км на мотор, 6 дни в рая...

1 юли 2012 г

  
          Измина 1 година от пътешествието ни. Толкова силни емоции изживяхме, че още от зимата започнахме подготовката на следващото. Плановете се променяха едва ли не всеки ден - аз неистово жадувам да видя Италия, съпругът ми копнее да се върне в подредените Австрия или Холандия...още през октомври съгласувахме отпуска си и нямаше връщане назад - датата беше определена - 21-ви юни 2012-та...вярвате ли ми, че в Новогодишната нощ първото ми мислено желание беше на сутринта календарът да не сочи 1 януари, а 1 юни...закъде бързам всъщност, нали искам да се наслаждавам на всеки миг, на всеки ден от живота си...мислите ми препускат, душата тръпне, сърцето бие учестено - сякаш живея само за тези дни. Не, не ме упреквайте - знам, звучи налудничаво, но е така - още потръпвам при спомена за изживяванията ми в Триградското ждрело или Рилската света обител...още помня и никога няма да забравя душевното си състояния в онези 4 дни - като птица, излетяла от клетка. Клетката на болката, мъката и отчаянието. Железните решетки на хорското тесногръдие и духовна низост. Птица, полетяла с широко разперени криле към безкрайните небесни простори, устремена към слънцето и вечността...дълги дни след това първо пътешествие с мотор сънят ми бягаше - щом затворех очи се връщах там, сред вековните родопски борове, по поляните, обвити с тайнствената мъгла на ситния юнски дъжд, сред мириса на зеленина и бълбукането на планинските рекички...сънувах огромните буки, обвитите с мек мъх грамадни камъни по пътеката към пещерата на Иван Рилски, и отворила очи виждах как се провирам през невъзможно тесния отвор и сякаш поемам първа глътка въздух, излизайки от майчината утроба...препрочитах за хиляден път пътеписа и настръхва на всеки ред - духовен катарзис, извел ме по нов път - като планинска река, скачала от камък на камък, провирала си път и дълбаейки ждрело в скалите на своята карма, аз изведнъж стигнах до равнината си - и се ширнах волна и спокойна, между широките се брегове, там, където няма остри камъни и
ограничения, където слънцето стопля водите ми и слънчеви зайчета си играят с тях...вярвате ли ми, че считам тези дни за моето второ раждане? Помня датите, помня всеки завой по пътя, всяка скала и всеки пейзаж - толкова ми бяха нужни тогава...
          Постепенно плановете, нахвърляни бегло и хаотично в дългите зимни вечери пред играещите в камината пламъци, се избистриха...преди 3 години съпругът ми при поредната си командировка беше посетил едно чудо на природата в Гърция. Бях гледала многократно снимките, бях слушала разказите му за това магично място...беше ми обещал, че някога ще ме заведе...една година по-късно, в болничната стая, аз сама на себе си обещах, че няма да позволя мечтите ми да си отидат от мен, ще ги изпълнявам една по една, всяка - все по-голяма и все по-желана...имаше едно обещание и една мечта. Дойде редът им да се изпълнят...
          Моторът нямаше да може да ни изкачи до там. Е, можеше и да успее, но все пак не рискувахме - отново Хонда, този път по-мощна и проходима - Доминатор. Пролетта свиквахме с него /особено аз - с не твърде удобната за дълги пътувания седалка/. От миналата година още ни държеше влага онзи проливен дъжд под ръждясалата автобусна спирка край Доспат, така че екипировката беше попълнена - гамаши, ръкавици, кърпи, обувки...
          До края на май нямах много време да отделям в мислите си за пътуването - приключваше учебната година, бях затрупана с какви ли не отчети, справки и писания. Но когато на 1 юни класната ми стая опустя, сякаш стрелките на часовника спряха. Защо не вървеше това време, защо се проточваше тягостно, като че Вселената точно от този ден е решила да направи денонощието с най-малко 25 часа...следобед се връщах от работа и използвайки малкото ми свободно от деца време, разгръщах пътните карти и чертаех маршрути...имаше нещо неизпълнено, имаше едно мислено мое обещание от миналата година и как ли не въртях, но "прокарах" маршрута през Ягодина - не можах да я видя миналата година, а се бях зарекла неизпълнени обещания след себе си да не оставям...
          18 юни - обучение. Слава Богу, че е сега, ами ако беше за 22-ри например - нямаше да го преживея. 19 юни - лекторите говорят неспирно, няма ли вече да спрат, не се ли измориха. И без това нищо не ми влиза в главата. Банските. Да не ги забравя като миналата година. Нямам ръкавици без пръсти - не мога да открия толкова малки / мислех, че имам големи ръце, а били много фини - така ми казват продавачите, вдигайки рамене...чудят се за какво са ми пък точно на мен рокерски ръкавици...ех, не знаят те.../. Слънчеви очила, репелент, нож и фенерче. Програма за обучение Джуниър...като досадно бръмчене на комар се опитва да се вклини в мислите ми. О, най-сетне приключиха - 2 часа предсрочно, страхотно, ще имам време да подредя всичко. Всъщност, да се опитам да го натикам в малкото пространство на кутията на мотора и миниатюрното сакче, което мислим да вържем отгоре. Съвсем случайно си намирам ръкавици. Горещо е. Половината дрехи отпадат - няма място. Банските са първи обаче.
          20 юни. Големият син е на село. За малкия - отново стройна организация, включваща и дядо му, който ще го заведе на градина. Този път вече е голям - знае всичко, съгласява се с това, мама и тати да са на екскурзия. Е, в замяна са изредени поне половината от артикулите на уважаващ себе си детски хипермаркет. Няма как - свободата иска жертви, нали така?
          23 часа. Последен чат с приятели. Малкият заспа до мен, силно стиснал ръката ми. Мъничкият ми той...ще ми липсва... Целувам го нежно, за да не го събудя. Още мирише на бебе гънката на вратлето...до кога ли? Големият има издайническа пъпчица на челото. И вече много-много не се гуши в мен. Май предпочита баща си. Не ревнувам. Може би защото имам малкия или пък тайничко се радвам на израстването му - нали това искам и за това се моля всеки ден - да съм до децата си, да ги виждам как растат...
          24 часа. Няма нищо интересно по телевизията. Изгасвам лампата. Въртя се в леглото. Горещо ми е. Жадна съм. Пак светвам. Чета книга, но нищо не влиза в главата ми и я оставям.
          1 часа. Навън някакво куче лае пресипнало и оправдавам безсънието си с него.
          2 без 15 - този часовник се е побъркал, не може вече да е 2, трябваше отдавана да съм заспала...вратата тихо се отваря и съпругът ми ме вика за кафе - 4 и 15 е, скачам бързо, все едно  съм спала поне 8 часа. Глътвам го набързо, обличам се и викам свекъра си да легне при малкия, да не се изплаши ако се събуди сам...грабвам телефона, пъхвам го в чантичката, премятам я през рамо и тихо излизам. Заключвам вратата и като котка се измъквам по стълбището, да не събудя съседите /ха, сякаш ревящият под терасите им мотор няма да го стори.../.  Слагам шлема, качвам се и поемам дълбоко въздух - това е. Няма връщане назад, цяла година чаках този миг. Тръгваме.Още на кръговото кръстовище пред блока ни се сещам - забравих си часовника, никъде не излизам без него. Една мисъл веднага проблясва в ума ми - хората без часовници са щастливи. Давам знак на съпруга ми да продължи - идните дни нямам нужда от брояч на време - нека да спре, за да му се насладя напълно...
          Вече знам какво ме очаква, пътят бяга неусетно през хълмовете и се изкачва към планината...съмва се и скоро сме на върха на прохода Шипка.



          Първа спирка за кафе - движим се по план. Несъгласуван с така наречения ни "туризъм" обаче - в 6,15 на паркинга под паметника все още няма отворено кафене - отваряли в 7. Мдаммм, спазват си работното време хората, какво ги интересува удобството на туристите. Че някои примерно ще са разочаровани и втори път няма да спрат - прав им път...броени часове по-късно ще видим другото лице на туристическия бизнес, за съжаление, отвъд нашата граница...
            Още в 9 сме в Пловдив - имаме време за по кафе с моя състудентка, не сме се виждали от миналата година. Имаме много неща да си кажем, но бързаме - въздухът неусетно се нажежава, трябва да се измъкнем преди да се стовари с пълна сила върху ни. В 11 Бачковският манастир ни посреща, притихнал под сянката на огромния чинар. Дали ме помни? Обгръщам го отново с ръце - сякаш нищо не се е променила за една година, освен по-дългата ми коса...




          Пристъпваме зад вратата и се спирам - спомям си миналогодишното вълнение, разтърсващите песнопения и се учудвам на себе си - няма и помен от тези чувства - спокойна съм, усмихната дори, като че се връщам в родния си дом...



          В двора една жена снима ли, снима. Интересно, не е ли видяла забранителните табели. И затова ли идваме тук, за фотосесия...аз пък си мислех, че идваме с вяра, да донесем болките си и да отнесем надежда...вече знам посоката. Тихо пристъпвам в храма и се обръщам вдясно - Божията майка ме гледа с притихнала усмивка. Благодаря й. Затова, че отново съм тук. Пламъчето на запалената свещичка не може да скрие от мен голите рамене и късите панталонки на една дама, която иначе усилено се кръсти пред иконите...
           Отвън красивият фонтан ни изпраща. Слънчевите лъчи се провират през шумолящите гранки на чинара, целуват водата и се връщат в усмивка на лицата ни.



           По пътя за Чепеларе знаем всеки завой, въпреки че пътувахме почти по тъмно. Кратка спирка за обяд и почивка.





            На тръгване към Смолян малък технически проблем - прекъснато кабелче и малкият компютър, отчитащ какво ли не - скорост, време, разстояние не работи. Усещам прехвърчащите искри във въздуха и предпочитам да мълча. Знам колко държи всичко по техниката му да е изрядно и дори не смея да извадя фотоапарата и да снимам в движение. А има какво - невероятно красивия проход Рожен. Е, някой друг път...на метри от табелата за входа на Смолян спира и аз се осмелявам да предложа решение. Ръцете ми, както знаете, са доста малки и успявам без да сваляме нищо от мотора да ги провра, да свържа двете кабелчета и да ги изолирам с...цитопласт. Временно решение - в града ще потърсим поялник. /Това го запомнете, защото и днес цитопластът все още си изпълнява ролята :)) /.
           Отправяме се към Планетариума. На пръв поглед - занемарен, разположен във видимо неподдържан добре парк - тревата отстрани на пътеката е избуяла до коляно...на касата искам два билета - зад прозорчето с безизразно, да не кажа сърдито лице, ми се отговаря - "Беседата е от 3 часа". Да де, искам 2 билета. "Ама вие не разбрахте ли - от 3 часа е." Нали нямам часовник - правя справка с този на съпруга ми - 3:03 - е, не можем ли да влезем все пак. Отсреща - поглед, който би смразил всеки - все едно съм длъжна да знам точните разписания по часове на всички музеи в света. Та ние сме тръгнали в 4,30 сутринта, минали сме 300 км, за да стигнем дотук и да не можем да влезем...ето така се развива туризъм в България. Пропуснатото начало на беседата би било единствено в наш ущърб, нали. Е, поне благоволиха да ни сложат печат. Крайно разочаровани решаваме да потеглим за Ухловица веднага. Снимка само на внушителния храм "Св. Висарион Смоленски" - сигурно имаше какво още да се види в града, но отношението просто ни отказа...



          Следват 22 км изкачване в горещината, по острите завои на планинския път. Красиво е. Гледката от с. Смилян е впечатляваща и спираща дъха. Съжалявам, че още не съм извадила фотоапарата. Нищо, на връщане, тъкмо ще е от удобната страна на пътя...Спираме в подножието на пътеката и погеда ни привлича разкривена табела с грозно надраскан надпис: "За група, по-малка от 5 човека - такса 20 лв." И какво правим сега - двама сме. А, още едно семейство вперва поглед в табелата. Встрани от нея - друга - с три надраскани телефонни номера - позвънете. Естествено, че този, на който отговаря екскурзоводът, е чак третия, на останалите два хората са в недоумения за какво ги питаме. Мила родна картинка. "Ооо, ама вече е 16,10 ч, работим до 17 и вече слизам надолу. Всъщност колко човека сте? 4-ма ли? А, 20 лв е входа тогава. Ами няма да стане днес, елате утре. Е, като не можете - ваш проблем. Печат ли? Ал той стои в пещератал не го нося."
           Стискам зъби. Мълчим 22 км по обратния път. Дори не ми се снима. Горчи ми. Много ми горчи. Не знам дали изобщо някога ще се върнем тук. А по-страшното е, че не знам дали искам да се върнем...
           Профучаваме през града. Мимоходом поглеждам красивите фонтани на центъра...можеше да спрем. Излизаме от града, изкачваме се в посока Пампорово - гледката към града в ниското е приказна. А пред нас се извисява огромна скала - Червената. Ровя в движение за фотоапарата и успявам да я щракна поне веднъж:




          След поредния завой с крайчеца на окото си виждам указателна табела. Рязко обръщаме и виждаме посипан с едър чакъл изключително стръмен път - след първите няколко метра истински се уплаших да не се пребием, но моторът се справи. Пред нас, на поляна, обградена от всички страни с високи борове, се белнаха зидовете на манастира "Св. Пантелеймон". Прекрачвайки прага му се озоваваме в истински цветен рай - от неизброимите саксии и лехи пъстреят кичести мушката и сакъзчета, разтварят фунийки разноцветни петунии, огромни кралски мушката грабват погледа ти, отрупани с цвят...цветя, белокаменни сгради, тишина... 










             Тъкмо си тръгваме и в двора се появява мъж на срредана възраст. Съпругът ми го пита за манастира и човекът, разбрал интереса ни, започва да разказва с тих и спокоен глас, с онзи невероятно мек, топъл и напевен като ромон на планински поток родопски говор...захласнати слушаме историята на сестра Христина и построяването на този манастир. Брат Георги ни развежда навсякъде - в трапезариите, готови всеки момент да посрещнат гости - с безупречно подредените маси с идеално изгладени покривки и сгънати салфетки, разглеждаме фотоизложбата, която проследяване моментите от построяването и освещаването на манастира, зимната градина с още много стайни цветя...не ни се тръгва от това малко кътче на рая, но трябва... питам кой се грижи за всичко това и особено за цветята - "Ние двамата сме". Беше около 17,30 ч - започваха да поливат цветята, за да успеят с всичките преди да се мръкне... на тръгване отпивам глътка студена и толкова сладка изворна вода от аязмото и питам за адрес - като се върнем ще изпратя от моите цветя, нека растат в това благословено място. Ако някога имате път към Смолян, непременно се отбийте - само за половин час се потопете в тишината и красотата на манастира, ще се заредите за дълго време напред.
          Потегляме към Пампорово с идеята да нощуваме там. Оставаме си всъщност с идеята - една огромна строителна площадка е погълнанала предишната девствена гора. Хотел до хотел - празни, недостроени...спираме пред някакъв, рекламиращ себе си за "спа" - едно огромно куче оголва зъби и се нахвърля срещу мотора /интересно защо кучетата не обичат моторите, за велосипеди знам, но за мотори...очаквах да се плашат от рева им.../ - оказва се майка с три малки, пухкави и дебели кученца. Заговорвам тихо и гальовно и тя подвива опашка. Всъщност, оказва се единствения пазач на хотела. Заключен е. Както и съседния. И следващите 3-4, пред които спираме след мъчителни катерения по разбитите от строителни изкопи или изобщо неасфалтирани улици. Отказваме се. Чудим се има ли изобщо хора тук по това време. Един минаващ човек ни предлага чашка горски ягоди и ни уверява, че към еди-кой си хотел бил тръгнал пазачът му. Интересно той ли ще ни настани и ще ни нахрани? Поемаме натам, където знаем, че ни чакат.
         Ето ги - познатите баири, боровете, устремили стройни върхове в небето...Чепеларе. Отпивам ароматно кафе в уютно кафене на китния площад и си мисля "Всъщност, да взема да проуча по-назад във времето родословното си дърво, имам чувството, че тук са корените ми, тук сякаш дишам истински, в планината, в сърцето на Родопите"...или пък погледът ми, не срещал никога преграда в безкрайността на равното поле, копнее за заоблените била на планината...



          Хотел "Родопски дом" ни посреща отново гостопримен и уютен. Стаята ни е съседна на миналогодишната, а моторът - отново прибран в склада. Кратка разходка в центъра, сред красивите дървени скулптури. Надпис, който си заслужава да бъде увековечен на самостоятелна снимка:




          Басейнът на хотела ни чака - само двамата сме и е страхотно да потопиш отмалялото си от еднодневното пътуване тяло в хладната вода. Пататникът в ресторанта е страхотен - толкова вкусен, че се нахраних само с него. И аз правя вкъщи, но този е толкова вкусен...питам за продуктите - същите са. Е, тайната ще да е в родопските картофи явно... лягаме си блажено изморени в меките легла. Уж щяхме да гледаме футболния мач, но май не изчакахме и първото полувреме...затова пък в 6 се бяхме наспали. Излизам на терасата и вдъхвам с пълни гърди омайния планински въздух. Пред мен - прекрасна панорама - слънцето е огряло баирите и зеленото на тревата и боровете тъче в стотици нюанси шарените си черги:




           Не ми се ще да се сбогуваме така бързо, но трябва - едно обещание чака вече цяла година, а денят предвещава да бъде горещ. Ароматно кафе и токущо приготвени палачинки с боровинково сладко оставят вкусовия си спомен. Сбогуваме се с персонала и обещаваме следващата година пак да се върнем. Пътят вече го знаем. Искам обаче все пак да спрем в Пампорово - липсва ни неговия печат, миналата година се издирваше между хотелите, ще ми се да се кача и на лифта. Виждам табела Лифт Студенец 2 и спираме в подножието на някакви стъпала. Няма как да оставим там мотора, на завой без голяма видимост, затова се изкачвам сама. Още на третото стъпало разбирам, че ще ударя на камък  - затрупани с листа и мръсотия, с нападали край тях дъски, сякаш не ме водят нагоре към кулата на връх Снежанка, а в нищото. Задъхана попадам в някакъв хаос - сгради, разхвърляни без никакъв план, без индикация за каквото и да е човешко присъствие. Добре поне, че кулата извисява снага, та да я ползвам за отправна точка, иначе съвсем ще се изгубя:




            Лифтът е застинал в безвремието, обхванало това място. Какво ли се надявах и аз?



           Дочува се отдалеч грохотът на строителните машини - че защо ли строят, тук няма почти никой. Почти. Съвсем неочаквано в някакво кафене /може би?/ взаимно очудени от тази ранна среща заставаме очи в очи с някакъв мъж. "Ооо, лифтът не работи. Кога ще го пуснат ли? Ами може би в края на месеца. Ако изобщо го пуснат. Печат ли? Ааа, печат - да, има, в Планинската спасителна служба, 20 м по-нагоре. Дали е отворена? Че защо? А, да, за печата. Няма страшно - той е на перваза на прозореца, сложете си го сами." Катеря се през треволяци и разхвърляни строителни материали. Да, естествено няма никой, но печатът наистина е там, на прозореца, привързан с канап. До него - тампон за мастило и листчета - да го пробваш. Е, по-добре така, поне не си бил пътя напразно...слизам надолу. Гората иначе е красива, защо ли я загрозяват с безсмислено строителство, не мога да повярвам, че всичко това се пълни с туристи, дори и през зимата...слънцето си пробива път през върхарите:




          Телефонът ми звъни - спокойно, не ме е срещнала мечка, и тя би избягала оттук...поемаме нататък сякаш с облекчение.
          Зад нас свири клаксон на автомобил. Има място, какво иска. Подминава ни и разбирам - търновска регистрация, земляци - хората вътре се обръщат и ни махат усмихнати. Отвръщаме на поздрава. А аз се усмихвам широко зад стъклото на шлема - познатия път. Скоро ще видим скалата с орела...спомени...ето я. Но днес ни посреща обляна в светлина, желязната птица блести под ранните утринни лъчи. Разбира се, че ще спрем. Странно ми е. Сякаш спирам пред бащината къща...докосвам скалата с треперещи ръце - топла е. Здравец е избуял в основата й.




          Откъсвам стръкче и го прибирам в чантата. Реката ромоли зад нас, пенлива и бистра, бърза, бърза по своя път...




           На колко ли години е мостчето? Прескачам разсъхналите се дъски отстрани  на вратата и заставам над реката. Красиво е. Боровете надвесват клони като стройни красавици косите си и ароматът на смола е толкова силен...



          После следва познатият маршрут - преминаваме прз Широка лъка, без да спираме, за да не губим време. Красивите стари къщи ни гледат от високо с малките си прозорчета, гледа ни с интерес и старецът на площада:



            Няма да спираме, дядо, ще ни се, но друга цел имаме. Ягодинската пещера ни чака вече цяла година, и ние чакаме този ден оттогава. В село Тешел спираме за кафе. Телефонът звъни и чувам едно пресипнало до неузнаваемост детско гласче да се мъчи да ми каже нещо...сърцето ми се свива. Бива ли точно сега малкият да се разболее...знам, знам, че ще мине без антибиотик. Баща му като че ли е на косъм да поеме обратно. Ама че са паники тези мъже. Говоря с педиатърката - херпангина, до вечерта ще е като нов, знае го и тя, и аз. Честитя й рождения ден, на колежката си също. И забравям една от главните виновници да сме там - Роси, извини ме, ума ми го нямаше, но сърцето съм сигурна, че е било с теб!

           Потегляме спокойни, всичко ще е наред. След ВЕЦ Тешел навлизаме в Буйновското ждрело.




          Знаех вече какво ни очаква, Триградското ждрело ни омагьоса с грандиозността на огромните си скали. Но Буйновското сякаш е по-трудно, завоите сменят посоката си едва ли не на всяко твое вдишване, а пътят, о, пътят е точно това, което вече очакваме - тесен, толкова тесен, че няма повече накъде...



          Снимам в движение, затова снимките са малко размазани, но просто няма друг начин, тук да спреш за снимка в по-голямата част от пътя е равно на самоубйство. Преди по острите завои свирим с клаксона, за да разберат отсреща, че идваме.





           Някъде тук миналата година плисна дъжд и ни принуди да се върнем. Но днес времето е с нас - слънцето щедро раздава лъчите си. В сенките на скалите обаче е прохладно и много приятно. Минаваме само на педя от скалите:



           Представа колко е тесен пътят може да добиете от тази снимка:




            Буйновска река подскача по камъните вдясно от нас, придружавайки ни чак до площадката пред входа на пещерата:



           От напрежение не разбирам кога стигаме там, не зная колко минути сме пътували, но по-важното е, че стигаме точно в 11 и групата вече слуша обясненията на екскурзоводите преди влизането. Бързо паркираме и купуваме билети. Разбираме, че снимането в пещерата вече не е разрешено, заради вредата, която нанася всякакъв вид осветление на пещерните образувания. Затова пък всеки желаещ може да си купи диск със снимки срещу символична сума. Добро решение. Следващите снимки са от този диск, на фотографа Сергей Генчев. Явнож всички пещерняци са замесени от едно тесто. Отново гид ще ни е младеж, толкова духовит, че просто те омайва. Местен е, разбирам го отново по омайващия родопски говор, съвсем непринудено използва думи като "сторили" вм направили примерно, а кратките шегички карат групата да се залива от смях. Още с първите крачки се смаяни - прекрасни пещерни образувания ни обгръщат отвсякъде. Огромни сталактити и сталагмити, дендрити, хелектити, сталактони грейват под светлините на прожекторите, пренасящи ни в един застинал, но толкова красив и студен свят. Студен, защото в пещерата целогодишно температурата е 6 градуса, но екипирани с гамаши и ясета за нас е добре. Няколко дами обаче зъзнат по къси панталонки. Малка част от причудливите форми - огромни пещерни драперии:




Сталктити и сталагмити, които скоро /хаха, по думите на гида ни - поне след 300-400 години/ ще се слеят в сталактони:




Само тук може да видите пещерни перли:


Или леопардова кожа:



Водата е толкова прозрачна, че не разбираш колко е дълбока всъщност:


От тавана се спускат блестящи висулки


а подът е обсипан с нежни кристали:


         В началото на пещерата има поставена мраморна маса - това е т.нар. ритуална зала, в която до този момент са сключени над 250 брака. Малко по-навътре има украсена елха - тук пещерняците посрещат Нова година. Дръвчето е сложено преди 2 години, клонките му са обвити в бял налеп от влагата и ще издържи поне още 2 преди да бъде подменено...а и не усещаме как изминаваме трасето от над километър. Излизаме навън и решаваме да се изкачим 150 м по-нагоре, където е естествения вход на пещерата с откритото и запазено жилище на повече от 6 000 години. Изкачваме се по пътеката, под сянката на красивите дървета. Пръстите на ръцете ми пулсират от рязката смяна на температурите.




            На входа ни посреща приветлива археоложка, която очаква цялата група. Уви, по-младата част от нея не сметна за необходимо да допълни познанията си и не се качи. Останахме ние и още две семейства, едното с момче колкото големият ни син. Жената разказва и обяснява подробно и увлекателно, леко е учудена, че със съпруга ми знаем доста неща.



 Завихри се кратък интелектуален спор на тема жито или лимец е намереното, хподкрепено с научни доказателства на два фронта – от археологическа и агрономическа гледна точка. Все пак стигаме до консенсус и вниманието ни се насочва към липсващата от големия хромел бисквитка – така тук проверяват дали са се събудили обитателите на пещерата – малки гризачи, от рода на сънливците, които наричат съсели:


             Тази част от пещерата е и гробница – тук непокътнати са оставени скелети на около 300 години на жени и деца – намерили последно убежище в защита на своята вяра...потръпваме при мисълта, че се намираме в епицентъра на събитията, наречени от писателя Време разделно...

             Връщаме се на паркинга. Иска ми се да се качим на площадката за наблюдение „Орлово око”, но момчетата ни обясняват, че няма смисъл да рискуваме – пътят е много стръмен, проходим само за джипове, които предлагат подобен род услуга. Нищо Все пак и гледката от ниското към връх Св. Илия си струва.



          На връщане отново снимам – този път успявам да запечатам добре може би най-опасния завой  -  Вълчия капан.













           Подминаваме ВЕЦ Тешел – гледката от високото към неговите води е приказна.




          Пътят пред нас отново е познат. Знаем, че гъстата гора постепенно ще отстъпи място пред тучните поляни, че широките завои ще ни откриват коя от коя по-красиви ще се редуват за радост на очите...но не знаем, не се очаквали колко много красота ще се открие пред нас. Планината цъфти!



          Поляните са обсипани с цветя. Вятърът леко полюшва нежните стъбълца на треви и билки, създавайки усещането за море от цветове. Спираме край една от многото чешми по пътя и се наслаждаваме на прекрасната панорама. Само 10 дни по-късно, а каква разлика – слънце, цветя и безоблачно небе!




Нагазвам във високите треви и ми се ще да остана там - сред мириса на зеленината, жуженето на пчелите и нежния полъх на вятъра...


         
           На всяка чешма грижлива ръка е оставила чаша – морният пътник да пие от ледените живителни струи.



           Потегляме отново, край Доспат, Борино и Сатовча. Трябва да пресечем от изток на запад планината, защото ни очаква Пирин.



          От  Гоце Делчев поемаме по нов за нас път – проходът Попови ливади – в ремонт е и все пак имаме късме, че е отворен. Тежък, с много завои и височинно изкачване проход, още повече в горещ юнски следобед като днешния. Струва ни се, че никога няма да свърши. Е, поне настилката е отлична. Моторът се опитва да прегрее затова спираме на първото удобно място. Сякаш отбивката е направена от природата по поръчка – едва свалили шлемовете онемяваме пред панормата, разкриваща се пред погледа ни – безбрежно, изумруденозелено море от планински върхове и врязани в ниското долини...



                           
                                        ...чувстваш се в буквалния смисъл на върха.



           Гледаш отсреща няколкото къщици, пръснати като бели овце по ската – струват ти се на една ръка разстояние, а са толкова малки и толкова далеч. Как ли се стига до тях? Колко ли са щастливи хората, живеещи там,  и имащи всеки миг възможност да поглъщат с очите си тази красота? Забелязват ли я изобщо, или привикнали с гледката, са взрени единствено в ежедневието си? Усещам благодарност за възможността да избягам от моето ежедневие и да устремя взор към нещо различно от него, нещо, което дори не съм си представяла, че съществува...Пирине, Пирине...отстрани на асфалтовия път са нацъфтели огромни розови магарешки бодили – не съм виждала такива – при нас са едни малки, съсухрени още с поникването си, бледозелени и обсипани с тръни. Явно чистия планински въздух влияе и на тях...
           В сянката на огромните мури, върху големи камъни се извисява паметникът на Гоце Делчев:



           Спускаме се вече в ниското. Спираме на мегдана на малко селце и бързаме да пием от чешмата, изгорели от жажда, облени в пот...няколко възрастни мъже и жени, седнали под сянката на големи липи, убиват в приказки едва влачещите се следобедни жежки часове...колко е различен говора им. И той ме очарова, както родопския – пак е мек и благозвучен, но някак по-гръмко звучат фразите. Сещам се за израза „Люти македонци” и се усмихвам. Виждам малко кафене  и влизам за кафе – вентилаторът не успява дори да раздвижи горещия въздух. По рафтовете – много малък избор от стоки. Градът е далеч, останали са само възрастни хора тук, тъжно...
          Питаме за пътя и потегляме. Слънцето преваля и се диша малко по-леко. Пейзажът се променя – хълмове с изгоряла трева и храсти ни подсказват колко сме на юг.



           И лозята – Широка мелнишка ми прошепва специалистът – се редуват от баир на баир, изпънали правите си редове, скрили в пазвите си зеленото още грозде. Нейде в далечината пред нас полека се очертават жълтите пясъчници на Мелнишките пирамиди.



         Никога не съм идвала тук. Гледала съм филми и снимки, но картината пред очите ми е много по-впечатляваща. Има нещо общо с пясъчниците на Балчик, но онези са по-бели и отвесни. Спускаме се в ниското, към градчето, сгушило се между причудливите зъбери. Красиви хотелчета ни посрещат веднага след табелата. Наближава 19 ч и съпругът ми продължава напред. Кимвам в знак на съгласие и продължаваме към Роженския манастир.


             Не знаем пътя и това, което се случва е неочаквано и за двама ни – след поредния завой моторът почти спира и сякаш се изправя на задна гума – огромен наклон, последващ обратен завой, пак изключително стръмен участък...неволно се опитавм да спусна крака, все едно бих могла да тикна мотора...наистина се изплаших да не се обърнем...слава Богу, че поне  пътят е къс. Подминаваме вляво мраморния гроб на Яне Сандански и се озоваваме на поляната пред манастира.



          Сърцата ни още бият лудо, когато спокоен и тих глас ни поздравява – още някой е решил да посети това красиво място. Поемаме по пътеката до портите на манастира и влизаме в двора, застлан с каменни плочи.






           В черквата приключва вечернята. Първият ни поглед, попаднал върху иконостаса, ни дава предствава в колко стар храм се намираме. На пейката отвън блажено мърка голям которак. Присядам до него и го погалвам зад ушите – ха, едното е отрязано. Душата ми се стяга за миг – преди години имах страхотен котарак, моят Тим /или Тимофей, както галено го наричахме/ - едно невероятно добро създание, с прекрасни сини очи, яркожълта козина и пухкава опашка. Беше толкова добър, скиташе къде ли не, но винаги се връщаше и лягаше в скута ми с поглед, който сякаш казваше „Е, какво, върнах се, а ти се тревожеше...”. Един ден моят Тим се върна с отрязано ухо. Още ме боли само при мисълта за това...по-късно разбрахме и кой е сторил тази нечовешка жестокост на едно невинно и добро създание...Тим живя много години след това, с отрязано ухо и прекрасни, разбиращи сини очи. Един ден не се върна. Толкова много го търсихме, викахме го, плакахме. Част от сърцето ми се откъсна с него. Години наред застивам вцепенена при вида на жълт котарак, сънувам го и все ми се струва, че ще се върне...дали пък в този манастирски котарак с отрязано ухо не живее седмата душа на моя Тим? Затова ли се сви на блажено кравайче в скута ми, отвори пресрасните си сини! очи и запреде на своя котешки език? Галя го трепетно. Край нас хвърчат рояк косъмчета, топло е и си сменя козината. С неохота го избутвам, за да стана, а той вкопчва нокти в краката ми. Поставяме печат на книжките, полека, за да не попречим на жадните пчели, образували цяла върволици по камъните на чешмата, отпиваме глътка вода и си тръгваме. Пред нас – красивите пирамиди.

        
             Полека се спускаме по опасния път и скоро сме в Мелник. Знам, че е най-малкият град в България, но наистина не съм очаквала, че всъщност 40-тината къщи са  разположени от двете страни на уличка, дълга около 200 м. Насочваме се към към хотел, който привлича погледа ни с красивия си външен вид – в хотел "Мелник" любезно ни посрещат.



          Кратки маневри, за да се паркира мотора под сянката на черешата, да не би да завали, макар че няма никакви изгледи за това...




          Следва разходка по уличката и студена бира в китна механа.








           Завързваме непринуден  разговор със семейство на наша възраст – оказва се, че преди малко са се върнали от кратка почивка от Гърция. Още при първите фрази, произнесени от мъжа, избухвам в смях. На учудените им погледи им казвам „Ние пък идваме от вашия край” , разпознала протяжния родопски говор и не бъркам – хората са  от Смолян. Уж щяхме да постоим половин час, а неусетно се изнизват поне 2 – толкова сладкодумен е събеседникът ни, а аз стоя и го слушам омаяна...разменяме телефони и се връщаме в хотела с едно бурканче сладко от зелени смокини /за него ще стане дума в една следваща публикация, запомнете го/. Естествено мъжката половинка от дуета ни мърмори – къде ще го слагам сега, нямаме никакво място, не можа ли на връщане да го купиш. Аха, на връщане. Я минем пак оттук, я не. А при нас сладко от зелени смокини няма. То и смокини няма даже, всички измръзнаха на -30 градуса тази зима.  Ще го сместя някак си. Хайде, джакузито ни чака. Всъщност са две. Влизаме в това, което сочи 29 градуса температура на водата. Онова другото, във формата на огрома каца за вино, дори и не си помислям, че мога да топна пръст в ледената му вода – интересно, сигурно само някакви скандинанвци или руснаци, свикнали със студа на Сибир, го ползват. Движението на водата отпуска изморените ни от дългия път и горещина тела. После дори и не си помисляме за мач, заспиваме още щом се пъхваме в меките легла.
          Сутринта в 5,30 пием кафе на терасата на хотела. Мелник се събужда и тук-там прозорчетата на белите му къщи светват като очи.




         В този ранен час по в лозята кипи усилен труд - хората пръскат или окопават лозовите масиви. В 7 вече сме на ГКПП Кулата. Има опашка от няколко автобуса и автомобила. Проверката е меко казано такава – май по-скоро няма – поглеждат личните карти, аз дори не вдигам шлема и вече сме в Гърция.

   
           Кипарисите са достатъчно убедителен знак, че сме преминали отвъд. От двете страни на пътя се редуват маслинови горички, малки вили с широки алеи и много саксии с цветя. Но погледът ми е грабнат от огромните бяло-розови облаци на олеандрите, очертаващи пътя на магистралата. Огромни като дървета храсти, обкичени с цветове. Скоро спираме в крайпътно заведение. Няма никой, масите са прашни.



           Аз разглеждам цветята и жасмините, разнасящи сладкия си аромат, когато възрастен мъж отключва вратата и се подава сънен. Явно 8 часа е твърде ранен час. Група румънски семейства само ползват паркинга отпред, децата бягат напред-назад и след малко си тръгват. Пием кафе и водим, или по-скоро се оптиваме да водим,  разговор със собственика. Все пак разбира, че сме от България, от Търново /няма смисъл да обясняваме по-подробно/ и потвърждава начертания от нас предварителен маршрут до Метеора – Солун – Катерини  - Лариса – Трикала. Накрая разбираме, че е работил 3 години в ресторант в Петрич, казваме му "Довиждане" и потегляме.
          До покрайнините на Солун пейзажът е същият – маслинови горички, тук-там заводи и ферми, пръснати по хълмовете малки селца. И олеандри, олеандри, олеандри...които обаче не могат докрай да скрият мръсотията, която се разстила под краката ни, когато спираме за кратка почивка. А аз си мислех, че в България е мръсно. Честно да ви кажа, чак пък толкова боклуци и толкова избуяла и неокосена трева край нашите пътища не съм виждала. Едва ли само туристите са виновни за тази грозна гледка /това ми убеждение ще се потвърди и в следващите дни/. Става много горещо. Бягаме от невъзможния  трафик  на Солун по околовръстното. Поемаме към Катерини и маслините се редуват с лозя. Пред нас се изправя Олимп - величествен масив, обвит в повечето време от годината в мъгла, което накарало древните гърци да нарекат най-високия му връх Митикас. Радвам се, че точно днес мъглата я няма и виждам върха.



           Скоро пред нас на хълм се издига крепостта Платамон – разпознавам силуета й от снимките на съпруга ми.



          Завой вдясно, преминаваме под магистралата и се спускаме към плажа. Знае как да стигне до него, идвал е тук и се озоваваме направо на плажната алея. Паркираме мотора зад първия ред на хм, не знам как да ги нарека – но за мен са бунгала – и „разставяме сергията” - разтваряме сака, куфара, събуваме гамаши и панталони, махаме якета и обувки, обличаме набързо банските и слизаме по тесни само педя стъпалца между две постройки. Плажът ни посреща с нажежени камъни, по които просто не можеш да вървиш бос.








           Водата е прозрачна – виждат се едрите, зеленясали от мъх камъни, които се оказват и опасни – с първите крачки стъпвам накриво върху един и ме пронизва остра болка. Местим се малко по-нататък, където камъните са по ситни. Водата е много, много топла, много по-топла от нашата. Слънцето е силно, все пак е обед. След една-две проверки на мотора и прилежащия му гардероб се отказваме – никой няма да пипне – и се отдаваме на блажена наслада. Но кратка. Чака ни още много път. Обличането е по същия начин, само че малко по-припряно – старец на сигурно поне 85 години се задава с един, на същата достолепна възраст скутер. Спира точно до нас и...слиза, подпирайки се с бастун. Всички в Гърция карат мотори, както ще се убедим сами.
          Потегляме под палещите лъчи на слънцето. Горещо е, ужасно горещо. Вдигам стъклото на шлема, очаквайки да ме лъхне хладната струя от високата скорост, а сякаш в лицето ми бълва огън приказен дракон. Бързам да го затворя. Не сме очаквали, че може да е толкова горещо през юни. Кратка разхлада ни носи преминаването през планински проход, заблуждавайки ни, че ни очаква по-приятен път. Уви, излизайки от него ни удря още по-голяма горещина. Редуват се хълмове с напълно изгоряла жълта трева, с пръснати ниски храсти. Като в пустиня.



            На техния фон ярко контрастират яркозелените ивици на насажденията от двете страни на магистралата – царевица и памук, редуващи се с ожънатите пшеничени ниви с бали слама, пръснати из тях. Нереален контраст. Когато се вгледаш обаче, откриваш причината за него – на всеки, буквално всеки ред, са опънати маркучи за капково напояване. Затова са така свежи и зелени в този огнен ад. Хиляди километри маркучи – как се опъва това нещо? Няма една тревичка в редовете, явно с капковото се вкарват и препарати. Освен трева в насажденията нямва никой. Свикнал си от сутрин до зрадч по нивите да се трудят хора, да сноват трактори или комбайни, в полето пастири да пасат стадата си. Спомням си хората в Мелнишките лозя в 6 сутринта. А тук – никой. Няма никой. Само огромните разпръсквачи се въртят . Иде ми да спрем, да прескоча мантинелата и да леган под един...пътувайки в този огнен ад си мисля за джакузите с ледена вода в Мелник – ооо, как искам да се потоя цялата в него...
          Това е Тесалия! Кризата е осезаема – край пътя се редуват затворени заводи, бензиностанции и заведения. Все пак в Лариса спираме пред голям супермаркет – единственото питие в хладилната витрина е прясно мляко – изпиваме една кутия на един дъх. А водата в сака е не просто гореща – тя е вряла, дори не можем да се измием. Чудя се колко още може да стане горещо. Очаквам вече да почне да се разхлажда, все пак наближава 16 ч...уви, Трикала ни посреща като гърло на врящ вулкан. Прилошава ми. Спираме под единственото място с дърво край пътя от стотиците километри, които минахме днес. Ръждясала и почупена автобусна спирка ни предлага тясна ивичка желязо да седнем. Отсреща има бензиностанция. Силна дума всъщност – малка стаичка с няколко бутилки масло и фризер с вода отвън. Вътре няма нито климатик, нито нещо за хапване, да не говорим за маса и стол. Зареждаш, плащаш директно на работника, който налива бензина. Виждам фризер на Евга и почвам да избирам сладолед, когато погледът ми попада на ръждясалия му катинар – няма.
            Няма смисъл да стоим повече, да тръгваме, че да стигнем най-сетне.
            Някъде там, километри преди Каламбака, съпругът ми посочва напред – пред погледа ни като гърбове на огромни приказни дракони се издигат скалите на Метеора. Заоблени и сиво-черни, сякаш всеки миг ще се разтърсят и ще видиш дългите им шии...




          Спираме на паркинга на Лидл и влизаме поне за малко на хладно. Изпиваме студената вода на един дъх – остава малко, още много малко. Олюлявам се и се хващам за количките отвън. Питаме една жена за Метерора „Кастраки, Кастраки” повтаря тя. Разбираме,  че трябва да продължим напред. Не е далеч, казва мъжа ми, спомня си вече пътя.
          Каламбака е красиво градче с наредени покрай главанта улица кафенета с масички отпред. В горещия следобед е оживено и пълно с народ – сигурно туристи. Мимоходом успявам да видя чашите с ледено фрапе и направо завиждам. А скалите над нас се извисяват все по-големи, все по-високи и все по-величествени. Като в някаква нереалност изникват отвсякъде – големи, притихнали чудовища с измити от течащата преди хилядолетия между тях вода. Странни отвори, като полупещери, ги обсипват с безброй неми очи. За миг забравям горещината и в захлас въртя глава ту наляво, ту надясно. От устата ми се отронват възклицания.  Не мога да се сдържа. Никога очите ми не са се спирали на подобна гледка. Колко ли още има да видя?




          След Каламбака почти веднага навлизаме в Кастраки – малко, китно селце с красиви къщици, отрупани с нацъфтели мушаката и сакъзчета. Пътят се катери нагоре, редуват се хотелчета с олеандри отпред. Изкачваме се още и още, край скалите с гигантски размери – сякаш великан е нахвърлял кегли за боулинг сред долината. Спираме под дебелата сянка на малка таверна. Сядам на циментовия парапет, замаяна не толкова от горещината, колкото от величието на панорамата, разкрила се пред мен така внезапно. Поглеждам отсреща и виждам надпис „Стаи”. След минутка гъркиня с буйна къдрава коса ме кани да видя стаята – перфектни условия – спалня, баня, широка веранда, климатик, телевизор, закуска и...басейн. какво чух? Оставаме. Веднага. Никъде другаде на отивам. Без да знаем сме избрали къмпинг The Cave /Пещерата/.




           Внасяме набързо багажа, паркираме мотора под навеса на хотелската част и бързо обличаме банските. Няма такава наслада и такава отмора. Мислех си, че никога няма да стигнем, че жегата няма да свърши, а ето че ни обгръща хладната вода, а край нас, забоколили ни от всички страни са величествените скали на Метерора.





          Лягам на шезлонга и дори не чувам гълчавата на къпещите се в басейна туристи – погледът ми се рее там нейде високо, на върха на скалите...блаженство изпълва цялото ми тяло, до последната му фибра. „Ето ме тук, дойдохме, видяхме го. Едно изпълнено обещание. Една сбъдната мечта”...
            Съвземаме се от изтощителното пътуване. Разглеждаме двора – има над 45 места за палатки на символичната сума от 7 евро на човек – с барбекю, тоалетни и баня, игрище за минифутбол. Собствениците предлагат и конна езда – два коня кротко пасат от другата страна на улицата. Както казах хотелската част е много хубава, с обзаведено с много стил антре и уютни стаи. Простирам мокрите хавлии и дрехи на терасата, обличаме се /на излизане жената ме поглежда учудено – я, та тя имала и нормални дрехи/ и излизаме да се разходим. Точно до хотела е огромното туловище на една от скалите.










          Пътечка води до малък параклис с поддържана отстрани площ – вече не се учудвам на капковото напояване на цветята. Чешмичката е с интересен кран във формата на петле. Водата е студена – сигурно идва от голяма дълбочина.


            На фона на скалата си просто нищожен, нямам друго сравнение за начина, по който се чувстваш.







          Погледът ми привлича нещо, движещо се на отсрещната скала – катерачи. Божичко!




           А съпругът ми бързо се ориентира и ми показва едно шарено петно на друга скала, тази, която се извисява над басейна на хотела – много катерачи са намерили смъртта си по гладките скали на Метеора – в тяхна памет в тази скална цепнатина са поставени знамената на държавите им.



 Спускаме се по уличката на селцето. Красиво е. Къщите са малки, особено тези, които са по-стари и не са строени с хотелска част – с малки врати и малки прозолрчета, с малки тераски, на които си почиват възрастни жени. Но навсякъде, навсякъде има цветя – в лехи, в глинени амфори или саксии. Цъфтят шарени петунии и ярки мушката, кичести сакъзчета до храсти с бели и розови олеандри.





Като огромни кротки гиганти скалите извисяват облите си гърбове зад къщите:






             На малко площадче отсреща има пекарна. Влизаме веднага и ни посреща усмихнатия собственик – мъж около 55-те. Пекарната е малка колко една стая. На стените висят снимки сигурно на бабата на този човек, запретнала ръкавите на черната си дреха меси хляб – семеен бизнес. Зад гърба му – най-малко 10-тина вида хляб. Избираме една кръгла, румена питка, поничка и кексче. Има и много домашно изпечени сладки, тип масленки. Човекът ни поставя всяко нещо в отделно хартиено пликче, със салфетка и широко усмихнат ни изпраща. Сядаме на близката пейка и разчупваме питката – истински, домашен хляб – с дебела и хрупква коричка, а мека и пухкава вътрешност. Изяждаме го набързо. Поничката и кексчето си поделяма по равно, за да опитаме и двамата от вкуса им – превъзходни, домашни печива. Усладиха ни се толкова, колкото и студеното мляко на онзи нажежен паркинг.
          Разглеждаме малкото селце с китни къщички и надвисналите над него скали. Свечерява се. Приятно хладно е. Умората ти тежи, но някак доволно – ето, стигнахме, тук сме. Съпругът ми ме пита „Това ли очакваше?” „Не, признавам си аз. Това е нещо много повече от моите очаквания. Дори и в мечтите си не съм вярвала, че може да съществува подобно място”. ..
           Връщаме се в хотела. Сядаме на верандата, вперили поглед в чудните скали. Някой под нас говори с леко странен акцент :”Яссу. Калимера. Гуд морнинг.” И свирка пронизително. Поглеждаме надолу – ха, папагали. Отиваме при тях. Един пъстроцветен самодоволен ара се опитва да провре човка през клетката. В съседната клетка, горделиво обърнал гръб, е източникът на говора – сив жако.







          В двора има още клетки с птичета – папагалчета и кадънки. Чува се подрънкването на звънче и скоро при нас се появява собственикът му – доста стар боксер на име Оникс, който веднага се оптива да ми оближе краката с влажната си /да не кажа лигава/ муцуна. Добре, че момчето на собствениците му подхвърля плюшен октопод, иначе пак трябваше да влизам в басейна. След малко Оникс киха и се дави усилено – от октопода са останали само вълма памук...глупчо.
Намерението ни за нощно къпане отпада с внезапността на своето появяване – толкова сме изморени, че заспиваме в 20,30. В просъница чувам звънчето на Оникс, смеха на туристите край басейна. Нещо издрънчава силно, но дори няма сили да надигна глава и да проверя какво е...
          Затова пък сме се наспали още в 6. Окончателно ни събужда камбанен звън. Мелодията се носи отвсякъде - звънка и тържествена, красива и многогласна се лелее от накацалите по скалите манастири. Прекрасно е да се събудиш по този начин. Обличаме се и слизаме долу. Няма никой. Собствениците спят, а ние сме гладни. Няма смисъл да чакаме закуската, решаваме да се качим горе по хладно, докато върволицата от туристически автобуси не задръсти пътя. И не бъркаме - толкова рано освен малкото работници, благоустрояващи пътя по Европейска програма и няколкото раннобудни туристи като нас, няма никой. Фотоапаратът е в ръката ми още преди да се кача и снимам кадър след кадър. След нашия хотел има само още един и веднага криволичещия път ни повежда през хилядата скали, редуващи се край него коя от коя по-величествени и по-смайващи. По върховете на най-големите, като естествено продължение на скалата, се издигат манастирите - строени преди столетия, от ръцете на дълбоко вярващи монаси, оцеляли под натиска на времето и безумието на войните Камък по камък, дърво след дърво са изкачвани по отвесните гиганти с помощта на въжета и скрипци. Колко ли силна трябва да е вярата ти, та да те изведе тук, където времето и стихиите са се вплели в божествена целувка?







          Спираме пред Големия Метеор /Метаморфозис - Преображение/. Приближавам се до ръба и ми се ще да изкрещя - няма друг начин да изразиш чувствата си пред гледката, разкриваща се от върха! Вятърът леко полъхва, слънцето гали с лъчите си...велик миг, величествено място. Още е рано - манастирите отварят за посещение в 9 сутринта, но пък мога да снимам на спокойствие докато още няма никой. Отиваме до "Св. Тройца", до "Св. Никола". Снимам, снимам, снимам...знам, че споменът от този ден няма да избледнее никога, но искам да запечатам всяка скала, всеки пейзаж, всеки миг. Думите не могат да предадат състоянието ми, колкото и да се мъча да намеря най-подходящите, да се връщам да редактирам...от планинска река за миг се превърнах във волна птица, в порив на утринен вятър, в устрем на безгранични мечти...исках времето да спре, да ме остави да се насладя на този миг възможно най-дълго, отхвърлила всяка мисъл от главата си, изтикала и заключила в дъното на душата си страховете си, пренебрегнала болките, разкъсала оковите...преди година исках още очи, сега исках...криле! Да полетя, да се рея високо в искрящосиньото безоблачно небе над тези гигантски природни творения, да се оствая на вятъра да ме отнесе където пожелае...думите са безсилни, затова ще спра и ще ви оставя сами да видите и да се опитате да почувствате магията на това място...















          Връщаме се обратно. Спускаме се бързо надолу и спираме пред хотела. Сядам на верандата и се мъча да осмисля това, което видях...ще се връщам в мислите си там, в онова юнско утро, дълго време, потръпвайки от емоции така, както тогава...


          Още е тихо. Гладни сме. Решаваме да се разходим из двора - дано пък успеем да събудим собствениците. Клетките с папагалите ги няма - ето какво е дрънчало в съня ми - преместили са ги под навеса. Оникс пристига отнякъде - задният му крак е в кръв. Докато го разглеждаме и се опитвам да отблъсна напористото му желание да ме оближе сме събудили нашата домакиня. Сънена излетява и приряно ни пита какво кафе искаме "Грийк? Фрапе? Капучино?". Спомням си жадния поглед, с който поглъщах кафенетата в Каламбака и пожелавам фрапе. Обясняваме и за кучето, а тя прави гримаса "Сссс" - "Снейк?" - ужасена питам аз. След кратък сеанс по пантомима се разбираме - комари. Бъррр, добре че навсякъде с нас си носим електрическата машинка против тези досадници...Сядаме навън и много бързо пристигат фрапетата, придружени от три огромни парчета вкусен домашен кекс с портокалов аромат. От вътре се показва съненото копие на майката и яхва /защо ли не се учудвам/ малко скутерче - без номер и каска естествено /ей това е мечтата на БГ - катаджията - ще забогатее само за ден тук.../. След няма  и 3 минути се връща с 4-5 хляба в кошницата на мотора и подтичвайки влиза вътре. Споглеждаме се - от пекраната идва. Не се лъжем - поднасят нарязан горещ хляб с масло и мармалад - толкова вкусна закуска отдавна не бях яла!
            Вече е 9 и край хотела пъплят нагоре един след друг автобуси с туристи. Приключваме бързо закуската и потегляме отново нагоре, този път попадайки в гъмжилото от японски, американски, руски, полски и словашки туристи. Със задоволство на паркинга пред Големия Метеор виждаме и българска кола. Входът за всеки от манастирите е по 2 евро на човек. Вече е 9,30 когато се изкачваме по построените през 20-тте години на миналия век каменни стъпала. задъхани спираме на всяка площадка в потвърждение на един много важен съвет - качете се на Метеора рано сутрин - след 11 слънцето направо гори камъните и скалите...имам си умел водач. Разглеждаме всичко интересно. Отново съм запленена от цветята. Дори и тук, на 613 м над земята те са навсякъде.






         Чернокожи американки спят на една пейка, явно изморени да смърт от пътуването. минавайки край друго американско семейство с тромав полет и силно бръмчене край главите ни пикира голямо една педя същество. Американецът учуден ни пита дали това е птица, а на отговорът на съпруга ми, че е насекомо направо онемя. Пита как се казва и повтаря в захлас "Сечко, Биг Сечко"...моля да ни снимат заедно - нали помните - едно изпълнено обещание, една сбъдната мечта...
         ...на мен ли ми се струва, или прегръдката пред камерата е по-силна от обикновено? Дълбочината на чувствата ни рядко коментираме - нямаме нужда от думи, погледът е достатъчен...иска ми се да кажа нещо, но гласът ми го няма. Само издайническа влага в очите...

           Слизаме обратно. Малките ни приятелчета са намерили майка си. А аз съм намерила вяра и сили за още поне една година...



         Събираме набързо багажа, сбогуваме се с нашите домакини и поемаме по обратния път. Вече знаем какво ни очаква и бързаме да изпреварим жегата. Всичко профучава край нас в обратния ред - Кастраки, Каламбака, Трикала, Лариса и Катерини.






           Стигнахме май по-бързо, или поне така ни се струва. Следобед спираме отново на плажната алея, но този път сме подготвени - облекли сме банските и смело се събличаме директно на плажа.

          Паралия ни предлага пясъчна ивица и отново много топла вода. Всъщност очаквах нещо много повече, свързвайки това градче с рекламата за зо. По-скоро едно голямо село. С недобре почистена плажна ивица /тук се убедих, че не туристите, а местните са виновни - всички ние, туристите, изхвърляхме боклука си в кошчетата, докато местните ставаха и си тръгваха, оставяйки след себи си на пясъка чашите от фрапе, хартиите и угарките си/, с не по-високи от 3-4 егажа сгради и с олеандрови храсти дори на плажа.



          Скоро небето притъмнява зловещо и бързаме да намерим хотел. Задоволяваме се още с първия, изтощени от път, горещина и емоции търсим просто подслон за през нощта. Пресметливата хазяйка си спестява дистанционното за климатика, хавлиите и сапуна, но честно казано ни е все едно. И без това утре ще се измъкнем на развиделяване. Излизаме да се разходим по главната улица, когато плисва пороен дъжд.








И моторът е окъпан - нищо, тъкмо изми прахоляка, натрупал се след дългите часове из изгоряла от жаркото слънце Тесалия:



            Мокри сме до кости, но ни е все едно. Купуваме дребни сувенирчета за спомен. Сядаме да хапнем гирос и да погледаме мача. През нощта някакъв мутирал гръцки комар не се предава на машинката и не ни оставя да спим.
          Напускаме Паралия Катерини с първите лъчи на слънцето. Олимп отново е благосклонен към нас и за броени минути отдръпва мъглата, обвила неговия първенец, за да се сбогуваме.
            По обратния път се редят познатите пейзажи. Кратка почивка сред розовите облаци на олеандрите:

           Пресичаме границата към 10,30 и оставяме последните си монети в безмитния магазин. Вече не можем да поберем нищо в куфара и пълним джобовете си, сигурно сме много смешни отсрани. Сякаш с преминаването на границата се връщаме у дома - и зеленото е друго, и въздуха, и Струма криволичи някак по-красиво...където и да сме били, каквото и да сме видели, нещо все ни тегли назад, тук, където е сърцето ти...
          В Петрич бързо откриваме офисът на куриерка фирма. "Подател?" - аз. "Получател?" - пак аз. Въпросителен поглед - ааа, нищо особено, просто мокри бански...закусваме в малка уютна сладкарничка и поемаме към Рупите. Някъде по средата на пътя - камари с пясък. Заобикаляме ги внимателно и скоро пътят пред нас свършва. Ремонт. Указателни табели? - чак пък такива подробности. Така започна и така завършва пътуването ни - с неосъществени посещения. Обаче да ви кажа честно - сега не се ядосвам. Защото знам, че ще стане както с Ягодинската пещера - просто ще имаме повод да се върнем отново.
          Спираме за кратка почивка преди Благоевград. Подминава ни бус на куриерската фирма - ами да, багажът ни ще стигне преди нас. В Благоевград оставяме шлемовете и гамашите при една мила женица в малко магазинче - разглежда ни се интерес и се чуди откъде сме тръгнали и къде сме стигнали. Разказвам и за Метерора, ходила е в Солун и в Лариса, но дотам - не. Искаме да видим фонтаните, но ги пускали само вечер. А следобед, точно пред сградата на Общината, се превръщат в плаж за няколко дрипави ромчета и баня! за майка им. Грозна картина. Родна действителност...
          Следобед София ни посреща забързана, прашна и с огромни задръствания на светофарите. Вечерта говорим един през друг - уж бяхме изморени, а имаме толкова много да разкажем и да покажем...вечеря, баня, легло.
          Сутринта се събуждаме в 9...краката ми са толкова отекли, че едва ги напъхвам в обувките. адуса на сянка ти се струват нереални и някак невъзможни. Но пък реални и толкова красиви пред нас се люшват зелените хълмове на Балкана, че чак ми се плаче. Явно емоциите ми дойдоха в повече, явно шестте дни далеч от дома и най-вече от децата ни ни карат да препускаме бързо. Отделяме не повече от 30 мин за Гложенския манастир и за спиращата дъха гледка  от двора му:




...час - да се отбием при кръстниците на малкия ни син, които живеят по път, в 16 ч вече сме прибрали багажа от куриерската фирма и в 16,05 - прашни, изморени, с кожени дрехи и шлемове в ръце тихо влизаме в детската градина. Отварям полека вратата и не знаейки с какви дрехи е облечен малкият ми син в първия момент не мога да го открия...20-тина чифта широко ококорени детски очи се вперват в нас, стъписват се в първия момент, но после ме разпознават и викват в хор "Андиииии" - една сладка усмихната муцунка изкрещява "Мамооо!" и се втурва към мен. А аз имам сили само за една силна прегръдка...
***
          Вечерта лежа в леглото си. От двете ми страни, вкопчени в мен, се гушат две топли детски телца, а аз съм в рая. Изкачила своя Метеор, вече чертая планове за следващото лято, когато пак ще яхнем вятъра по пътищата ...и те, знам, ще ме отведат
 при следващата ми голяма мечта - Италия.












        







         










         






          На крилете на вятъра

          16 юни 2011
         
          Не знаех, че някъде дълбоко в душата ми дреме рокер. Плахо се надявах, пътувайки с колата из страната, да мога да видя това, което таванът й ми пречеше. За щастие съпругът ми има мотор и имам възможност да пътувам по този начин. До скоро - на съвсем кратки разстояния.
          Разни случки от живота ми/ни сякаш "отвориха" пътя ни - децата порастнаха, за щастие, дори и с еквилибристики, има на кого да разчитаме за гледането докато ни няма, и двамата с него обожаваме природата, с интерес разглеждаме и изучаваме културно-историческите забележителности на страната ни, и двамата сме, бих казала, родолюбци.
          Това пътешествие замисляхме още от есента. Отново разни разнообразни случки ни попречиха да го осъществим. Е, можеше да е с колата, но не искахме - нямаше да е същото...искахме да усетим вятъра в косите си...е, поне аз, защото неговата е доста, хъм, как да се изразя, малко откъм количество, хахах...
          То пък зима като зима ли беше - проточи се чак до средата на май...а и с тези прословути графици за годишния отпуск все не можехме да нагодим нашите...В края на май вече и двамата изгаряхме от нетърпение и решихме - сега или никога. Наложи се да включим в графика по гледането и воденето на малкия на градина родата до 9-то коляно, но бяхме решили - тръгваме.
         Моторът - излъскан /за тези, които ще решат да ни последват, съм длъжна да поясня - Хонда Пантеон/, багажът - приготвен /пояснявам отново - половината не пипнат в последствие - нужни са ви само бельо и 1-2 блузки, другото е глезотия. Нож, фенерче, химикалка, пътна карта, телефони и разбира се - фотоапарат и зарядно за него/. План-графикът по отглеждането на поколението, най-вече на малкото - заверен. Часовникът навит да звъни на 5 сутринта.
         Да, ама не - като заваля от вечерта, че не спря. Противно време - сипе  на талази като ноемврийски дъжд...събудих се в 4,30. Половинката не идва. Аз - леко нервна. В 5 не издържах и го събудих. Той - троснато - "Никъде не тръгваме в това време". Аз - безкрайно разочарована. И сърдита. В 6,30 все пак му направих кафе. В 7,30 дъждът намаля. Аз - плахо, опипвайки почвата - "Май се проясни..." Той - "Ъхъм".  Аз - "Ако не тръгнем сега, никога няма да се престрашим". Той - "Мдаммм"...Аз - "Малкият скоро ще се събуди" /пояснявам, че се измъкваме тайно, иначе настават драма и писъци...Той - "Бързо, обличай се".
         От вълнение изтървам нещо, малкият се събужда. Скривам си в банята, докато баба му го успокоява. Тръгваме! Няма връщане назад...
          Усещането да се возиш на мотор на дълъг път е толкова различно...отначало изтръпваш на всеки завой, но после свикваш да следваш линията на движение и наклон, точно както си виждал състезателите по телевизията. Лекото ромолене на дъжда по шлема е някак приятно. Първа спирка - кафе на превала на Хаинбоаз. Цял автобус с ученици, тръгнали на екскурзия, на паркинга. Глъчка, опашка пред тоалетната. Отпивайки от горещото кафе си мислиш "Дотук добре, нямало нищо страшно". Тръгваме отново. Тъкмо излизаме от паркинга и на първия завой пред нас автомобил сече пътя на мотористи - за щастие нищо сериозно. Мислиш си / Роси:) / - у нас като видят мотор - все едно бик вижда червен плащ - ей така, да те изтикат в банкета, да те изпреварят с мръсна газ...защо? Какво доказват?
          Някъде преди Казанлък дъждът се усилва. Спираме под едно дърво. Студено е, вятърът така набива дъжда, че под дървото си по-мокър дори...тръгваме, няма смисъл. Аеродинамичната форма на мотора те предпазва от силния дъжд и си почти сух. Я, че то било хубаво даже, а ние толкова му се плашехме...В далечината грейват златни кубета - време е за следващата спирка - храм-паметникът в Шипка. За съжаление, както на повечето места в милата ни родина, към тази невероятно красива историческа заблежителност води доста лош път, може би държавата разчита на онези 6 японски семейства, живеещи в градчето,  да поемат грижата за него така, както са поели за улицата и стълбите, водещи към храма...жалко, много жалко...
          Свалям шлема и онемявам - красота!


Златни кубета, богата архитектурна украса - за миг си помислих, че съм в Москва, между стените на Кремъл...
       В криптата върху всяка плоча, съхранила под себе си костите на падналите за нашата свобода герои, българският трибагреник и две червени рози...оставаш безмълвен...






Купуваме традиционната гипсова чинийка за колекцията си от места, които сме посетили, подпечатваме книжката за 100-те НТО и потегляме...

         Вече спря да вали, облачно е, но прохладно и свежо. Спираме в Пловдив - отделяме час-два да се видя за първи път след 14 години с мои колеги от университета, да се разходим по главната /сантимент на съпруга ми, студентствал там/ - Амфитеатърът:


Снимка за спомен пред фонтана и потегляме пак...



                 Целта ни е Бачковският манастир - и двамата сме ходили на екскурзия там като ученици /колко жалко, че сега моите деца нямат тази възможност - толкова рядко, да не кажа никога се организират /визирам нашия град/ екскурзии, че децата ни не знаят къде се намират дори близки до нас градове.../. На излизане от Пловдив пред нас се изправят Родопите - да, ходила съм там, пак като ученичка на екскурзия, и на твърдението на съпругът ми, че е най-красивата ни планина, смело отговарях, заучила фразата от учебниците - "Не, най-обширната е, Рила е най-високата, а Пирин - най-красивата", а вътрешно си мислех "Чудо голямо като е учил в Пловдив - Родопите, та Родопите...".
          Още няколко километра и лееекичко почва да ме гризе съмнението в собствената ми твърдост по въпроса. Минаваме през Асеновград. Като всяка уважаваща себе си жена зяпам по витрините на безбройните булчински къщи и изведнъж - Господи, привижда ли ми се - там, кацнала в скалите, съзирам Асенова крепост.



          Нищо, че не беше в плана, сръчквам го в ребрата и променям посоката /май за 4 дни го насиних, ама да не ме е вземал за навигатор.../ - завой след завой се изкачваш високо, високо...горе си, при орлите. Долу пред теб, в ниското, се е сгушил града...



          Първоначално се учудвам на забранителната табела за посещение на крепостта в лошо време и през зимата. С първото каменно стъпало разбирам защо - мрамор, излъскан от годините и природните стихии, отвесни пропасти, тясна като длан пътека...



Пред теб - едно ширнало се, безкрайно синьо-зелено море:



Кацнал в скалите, единствен оцелял до наши  дни е храмът:



              Изкачваме със страхопочитание тесните стъпала и вътре ни посреща една невероятно лъчезарна и мила дама, която на един дъх, разбрала че слушаме и попиваме всичко с интерес, ни разказва историята на крепостта...оказва се, че скоро е била на екскурзия в нашия край и разпалено обяснява как се е влюбила в Царевец и Стара планина...аз тихичко прошепвам "Аз пък в момента се влюбвам в Родопите..."

Над всички се вее трибагреникът



Тръгваме си. Но знаем, че ще се върнем пак, със синовете си!



          Бачковският манастир. На входа ни посреща вековният чинар

          Пристъпваме в двора и прибирам фотоапарата...дочувам песнопения и се сещам, че е Черешова задушница и в 18,30 явно е започнала Вечернята...влизам в храма и търся с поглед Чудотворната икона...и изведнъж - краката ми се подкосяват и от очите ми рукват сълзи - за частица от секундата не мога да разбера какво става, защо, къде съм...хор от 7-8 свещеници и монаси пеят сякаш от небето - няма как това да са земни гласове, наистина - виждам ги, само 7 са, а звучат сякаш 15 гласа...настръхвам. Не смея да помръдна. Неописуемо преживяване!
          Изведнъж досадно шумолене и суетене зад гърба ми - младо семейство с малко момиченце дошли да оставят дар пред иконата - идеше ми да им направя забележка - дамата с модерните потури, на висок ток, с голи рамене и крещящ грим, рови нещо, шумоли, обяснява на висок глас на детенцето...засрамих се аз от погледите, които монасите обърнаха към нас...изчаках и се помолих в паузата между две песнопения, тихо, несмущавайки тази невероятна космическа енергия...излизам навън и сякаш летя...невероятно място...обгръщам с ръце вековният чинар и черпя от силата му...



          Свечерява се. Решаваме да поемем към Чепеларе и да пренощуваме там. Пътуваме, следвайки завоите на Бачковската река, отварям шлема и вдъхвам дълбоко свежия планински въздух...завой след завой се изкачваме нагоре. На свечеряване сме в града. Спираме пред първия хотел и първо питаме за паркинг на мотора - оказва се, че няма проблем, даже ни пуснаха да го приберем в склада. Прекрасен хотел, с чудесна панорама и още по-прекрасно обслужване - Родопски дом, надявам се някога да се върнем...





          След горещата вана дълго не мога да заспя - на 320 км от дома, изминати някак неусетно...320 км красота...и тук, в сърцето на Родопите, дъжда те приспива с тихо ромолене...ден първи си отива...
           На сутринта вали. Решаваме да изчакаме, разхождайки се из града. С огромна изненада забелязвам, че комините пушат - все пак вече е 12 юни, а тук едва сега цъфтят люляците...мирише на бор, дъждът събира жълтеникавия полен на цъфтящите борове във вадичките...


          Мъглата се спуска по хълмовете...потръпваш, сещайки се за 13-ият войн:




          Спира да вали и потегляме. Планът трябва да ни отведе до Триградското ждрело. Преди това спирка за глътка ароматно кафе на 1500 м надморска височина - в Пампорово:



Вековни борове опират върхове в смръщенето небе


          Дори песента на Орфей не може да смекчи горчивината ми от факта, че печатът за туристическата книжка се намирал в отдавна затворен хотел - с две думи - няма го...



         Спускаме се надолу. Следваме завоите на река Широколъшка.



          Каменен къс край пътя е увенчан ог горд орел

          Пътят криволичи между баирите и клоните на боровете почти те докосват:

          Широка лъка се е сгушила между хълмовете като застинал паметник на отминалите времена. Дървеното мостче те отвежда в храма:





          Къщите са накацали по склоновете като зъзнещи лястовичета:





На мегдана, до чешмата с чиста изворна вода, сякаш плаче гайдата на Бай Дафо:



          Излизаме от града и в последния момент вдясно от нас забелязвам скалния феномен Момата:


           Спираме за кратка почивка. Изведнъж осъзнавам, че камъните в краката ми са парчета мрамор и гранит - къде ще намеря такива в равното поле около нас - трескаво избирам най-хубавите за големият ми син, запален по тях покрай една поредица. Една малка калинка търпеливо чака да пропусна временния й дом:


          Пейзъжът около нас се променя - издигат се отвесни скали, сякаш допирайки чела - навлизаме в Триградското ждрело:







          Завоите следват един след друг, спирачките свистят - пътуваме по еднолентов път с насрещно движение. Като на сън се разминаваме с коли и автобуси, на места трябва да се навеждам, за да не се охлузя в скалите...преди тунела екип оператори снимат филм. Нямам време да търся артистите - пред пещерата Дяволското гърло сме:



Пейзажът е невероятен:



          Влизаме в пещерата - екскурзоводът /впрочем много духовит младеж/ ни предупреждава, че заради голямата влажност снимки не се получават. Е, аз все пак успявам да уловя входа на т.нар. младоженчески апартамент, охраняван от Орфей:


Процеждащата се по скалите вода Орфей грижливо събира в чаша - изпита до дъно те подмладявала с 20 години. Не рискувам. Току виж на изхода арестували съпруга ми за педофилия...



            Ако искаш да излезеш от пещерата към естествения й отвор, там, където бясно в земята се спуска от 42 метра височина Триградската река, образувайки втората по големина в българските пещери зала след тази в Деветашката пещера - Бучащата, трябва да изкачиш почти отвесните 301 стъпала:



           Когато почти си остнал без дъх и мислиш, че нямаш сила да стъпиш на следващото стъпало, съзираш светлина:




          Излизаш сякаш с облекчение и виждаш отвора и скалите край него с формата на дяволска глава, през който с грохот потъва в дълбините реката:






          По скалите край пещерата расте защитеният родопски  силивряк:


          На слизане обратно към паркинга пред входа застиваш пред мащабите на това природно творение:












          На няколко места край пътя продават билков мед и пакетчета изсушени билки. Можеш да опиташ от всеки вид - имаше поне 15-тина. За първи път опитвам мед с вкус на диви ягоди - иде ти да седнеш и да загребеш с лъжицата...неповторим е и медът от бяла мента. Само ограниченото място ни спря да купим от всички видове. Обаче и затова има решение - едно от момичетата, Еми, ни остави телефон - поръчваш си и ти доставят по куриер. Съвсем скоро ще се възползваме, а ако искате да вкусите от някои от многото медени еликсири - обадете се: 0886 78 88 53.

          Връщаме се към ВЕЦ Тешел и поемаме към другото, също толкова красиво ждрело - Ягодинското. Изкачването е още по-рязко, завоите - още повече...







Пътят криволичи по пътя на Буйновската река





...посоката на завоите се сменя едва ли не през няколко метра и изисква усилие да не закачиш скалата над главата си:








          След миг - плисва дъжд и изневиделица по изключително тесния път една кола се появява пред нас. Спирачки и обръщаме назад. Тайничко оставам доволна от това решение - това означава, че скоро ще се върнем тук отново...
          Дъжъдът се усилва. Някъде край Доспат чакаме да премине. Потегляме. Край нас - като шарена родопска черга  са пръснати малки нивки по баирите:



По поляните пасат крави





          Някъде там, преди да стигнеш Гоце Делчев, усещаш промяната - някак друг е пейзажът, друго е зеленото - вече си в Пирин:


Добринище те посреща окъпано от токущо отминалия дъжд:



          Над него, със заснежени чела, бдят върховете Безбог, Полежан и Дженгал.


          Свечерява се. Въпреки това, хората са усмихнати и любезни, упътват те за хотел, разказват ти за Пирин, посочват върховете над главата ти. Топли хора. Сърдечни.
           Мокри и изморени, все пак виждаме достолепието на храма Божи:



          
         В Спа хотел Орбел ни посрещат усмихнати въпреки късния час и въпреки мокрите следи, които оставяме след себе си...



          Няма покрит паркинг, но любезно ни позволяват да преместим мотора във входа, за да е на сухо.
          Ден втори е към края си. Заспиваш, изморен от впечатления.
          На сутринта се будиш с писък на орел.
          И с най-вкусните мекици с мед и сирене, които някога си ял...
         
          Сбогуваш се с този прекрасен кът и тръгваш. Банско е забързано по понеделнишки. Доста трудно е придвижването на мотор заради павираните, стръмни улички и огромните циментови "легнали полицаи" - е, какво има за чудене, чак пък за мотористите ли да се мисли...Трябва ни шивач - за да е весело, ципа на якето на съпруга ми се скъса, а е малко "духовито" да се кара така. На пейка пред малка къща с каменен зид седи старица. По набразденото и лице личат годините, които може и да наближават трицифрено число. "Добро утро, къде може да намерим шивач?" "А, незнам, баби, аз съм стара, питайте ей тази млада жена" - и посочва около 75-80 годишна старица...пиринският напевен говор те омайва... Търсим "оная висока кАща", но е заключено. Няма време. Има път пред нас и нови красоти...
          Някъде край Разлог се чудиш в коя посока да погледнеш - отвсякъде планини - срещат се Рила, Пирин и Родопите...


          След Благоевград поемаме надясно. Нейде в далечината като стена се извисява Рила. Върховете й са забулени в мъгла, но слънцето напича и се радваш на отблясъците му след всичкият този дъжд и влага в Родопите и Пирин. Като огромно ярко петно нещо се откроява между зелените била:


- това са скалните пирамиди край село Стоб. Както вече си свикнал - пътят, водещ към подножието, им е ужасен - разбит асфалт, чакъл и спукан водопровод, течащ в ручеи надолу...от жената в кабинката пред бариерата, скована на две на три от неодялани колове, научаваме, че до самите пирамиди води екопътека, по която се стига за около час. Нямаме време. Снимам това, което мога


        Зад буренясал дувар се крие църквата:


          Спомняш си старателно преметени стъпала в Шипка и ти става болно...

          Ето я - Рила - скали, непристъпни и горди, вятърът е огънал в един постоянен наклон храсталаците по голите зъбери, чувстваш се някак малък и незначителен...и мигом си спомняш Алеко Константиновите думи "Великата Рилска пустиня"...


          Пътят за Рилския манастир лъкатуши по течението на Рилска река. Огромни зелени хълмове издигат снага:


          Навлизаш във вековна гора. Преминаваш край метоха "Орлица" и мигом цветът се променя - нежното, светлозелено на бук и ясен гали окото. Птича песен се носи като ехо отвсякъде. Чувството е неописуемо - някакво тържество, някаква сила напира в теб...



          Табела с пояснение, че навлизаш в Природен парк Рила. След нея - друга - Рилски манастир - и след последния завой - ето го - святото място за всички българи, сърцето на духовността ни:




          Пристъпваш със страхопочитание...в двора - предимно чужденци с фотоапарати, облечени семпло, разглеждат, снимат, говорят тихо и са усмихнати:


          В първият момент се стъписваш от момичето с кърпа на главата, но дочул руска реч ти загорчава. Поглеждам дънките и непокритата си коса и си мисля колко по-силни са традиците в Матушка Русь...още повече ти загорчава от невъобразимата глъчка, която вдигат група ученици, тълпящи се пред...магазиначетата за дрънкулки. Поглеждаш изрязаните потничета и късите поли на момичетата и ти иде да се скриеш вдън земя...не ги пускат в храма. И дочувш "Голяма работа". Нещо те стяга за гърлото. Разминаваш се с руските семейства с покрити коси...

          И все пак - няма как да не се спреш в средата на огромния двор и като на забавен каданс да се въртиш полека, опитвайки се да уловиш всяко кътче от двора и сградите:








           Зад стените на манастири бучи Рилска река.



          Ароматът на свежата зеленина се смесва с този на скарите, редуващи се една до друга. Бързаш да се върнеш назад, сред спокойствието на манастира, сякаш търсиш защита зад дебелите му каменни стени...






          Отпиваш глътка студена вода и влизаш в музея:



          Отново горчилка - ще подпечатат книжката на излизане, първо да си платиш входа...загорчава още повече пред манастирската каса с 5 ключалки и 5 ключа - по един във всеки монах - ако само един не е съгласен, железният огромен сандък ще пази докрай дареното от незнайни боголюбиви българи...
        Група гърци цъкат с език пред Рафаиловия кръст и бързо откриват във филигранната миниатюра сцената на Петдесетница - днес е Свети Дух - пак мислиш - знаеш ли ти какво да търсиш и къде да го намериш...


          Минаваш край чешмата, под строгите погледи на светците пристъпваш в храма...


            Колко си малък! Съвсем бавно и тихо пристъпваш между огромните каменни колони. През високите прозорци се процежда светлина и по каменните плочи играят слънчеви зайчета. Едно малко момиченце с дълги коси се мъчи да ги проследи с поглед и убеждава баща си "Тате, светлината ни търси." Мило дете, колко си право...А аз търся с поглед мястото, където се съхраняват мощите на закрилника български Иван Рилски. Там, вдясно от олтара, зад въженце, стоят покрити с червена плащеница. Възрастна монахиня гаси догарящите свещи. Питаме я дали може да се помолим и оставаме разочаровани - само монах ги отварял...опитваш се да запомниш всеки детайл, всяко лице от иконостаса, палиш свещичка и загледан в трептящото пламъче трескаво се опитваш да си спомниш всичко онова, което толкова много желае сърцето ти...
          На излизане се сещаш да си вземеш светана вода. Е да, но трябва да си я купиш. И разбираш гнева на Божия син, разгонил търговците пред храма...
           В последния момент решавам плахо да попитам млад монах за мощите - с тих и някак нежен глас казва "Изчакайте там, отпред". Бързо викам съпруга си и заставаме притихнали, като на сън. Пълният допреди миг храм вече е пуст, само ние двамата сме...след десетина минути зад гърба ни отекват стъпки - младият монах тихо разговаря ту на гръцки, ту на английски с гръцки монах. После отмята червената плащеница, сваля шапката си и се прекръства пред мощите. Гръцкият монах опира чело и се моли...после ни пускат да се помолим и ние...като в сън пристъпвам напред, докосвам студения мраморен под и се опитвам съвсем набързо да синтезирам всичко онова, заради което дойдох до тук...сякаш камък ти пада от плещите, чувстваш се някак облекчен...мислиш си - ето, това е чудо, само миг и нямаше да имам тази възможност, благодаря ти, Господи!
          На излизане те послещат мрачните сенки на облаците, спускащи се над теб...


          Но само миг и като потвърждение на чудото слънчева светлина пак плисва и облива всичко:




          Излизаме някак тихо щастливи, някак окрилени. Служителите на паркинга, любезно прибрали шлемовете ни в кабинката си, ни обясняват как да стигнем до пещерата, където е бил отшелник Иван Рилски. Мълчаливо и въпросително поглеждам съпруга си, той само кимва, несмеещ да ми възрази. Явно очите ми говорят много...
          Прекосяваме павирания двор, излизаме от стените на манастира и поемаме нагоре, завой след завой се приближаваме към нещо толкова съкровено...чувстваш се като на поклонение...гората се променя, короните на дърветата се опират. В подножието на пътеката, водеща към пещерата, те посрещата огромни дървета:



          Нито един слънчев лъч не прониква до теб. Под краката ти - мек килим от отдавна изгнила шума. Натъркаляни сякаш от ръката на незнаен гигант  огромни камъни, покрити с мек, яркозелен и влажен мъх...като мравки нагоре по камъните пълзят поклонници. Тихо е. Дори птиците не се чуват, само тихото шумолене на листата...




          Изкачваш се бавно - влажно е и камъните са хлъзгави, а с шлем и фотоапарат в ръце трудно пазиш равновесие. Миг невнимание и падаш. Добре, че фотоапаратът е здрав. Дълбоки драскотини от острите камъни, ярка кръв, смесена с мъх и кал. Няма значение. Мислиш си - как може някой да живее тук, сред пропасти и камънаци, без човешко присъствие, сред писъците на орлите...чудиш се колко още остава до пещерата, камък след камък, пъплиш нагоре. Край теб - сиви стволове на вековни буки и ясени, диви череши и клен...






          Крачка след крачка се приближаваш. Ето - съзираш малък каменен параклис. Грижлива ръка е сковала две пейки и изморен, сядаш да поемеш глътка въздух.



          Проследяваш посоката на табелката и виждаш пътечка, тясна две педи, край зида на параклиса. Там, в дъното, няколко каменни стъпала водят в обиталището на светеца. Миг на почуда и после разбираш какви са стотиците, някои пожълтели от времето, листчета, пъхнати в цепнатините на иконата и каменните плочи на стъпалата.


          На момента се сещам, че четох за тези листчета с най-съкровените желания и вмъпреки това забравих да взема лист и химикалка. Ами сега? Не бива да си тръгна така...Трескаво търся из чантичката и намирам касова бележка от входа за музея. Оглеждам се наоколо - няма нито въгленче, нито парче керемида...погледът ми попада на раничката на ръката ми - от драскотините струи кръв. Взимам сламчица и бавно, буква по буква написвам моето "кърваво писмо"...пъхвам го под една плоча и ме обзема такова облекчение, че трябва да седна...миг на покой, на удовлетворение, на върховна надежда...усмихнато семейство спира, за да ни поздрави. Мъжът отваря чантичката си и го моля за химикалка - клякам и на коляно написвам вече по-подробно съкровеното си желание. Връщам се, мушвам още по-надълбоко старателното сгънатата салфетка и връщам химикалката.
          Малко по-нагоре, вдясно, е аязмото, от което сам е пиел вода Чудотворецът. Погледа ми привлича старателно сгъната найлонова торбичка. Вътре - две химикалки и нарязани листчета от календар. Някой е помислил за такива като мен. Добри хора има на този свят. Измивам лицето си, отпивам глътка вода и отново оставям листче с желанията си - тройно подсигурена съм спокойна и някак по своему щастлива...



          На няколко крачки от аязмото е Молитвената скала - месингова икона напомня за още едно свято за българите място - тук всеки ден Светията е молил милост за народа ни. В скалата, доста заличен от превратностите на времето, има надпис, труден за разчитане. Незнеш кой го е оставил, кога, но с благоговение плъзгаш пръсти по резките.




           Докато се наслаждаваме на прекрасната гледка от скалата, семейството слиза някъде над нас и ни пита дали сме минали през отвора в пещерата. Смутени обясняваме, че не..."Как така, та нали затова сте дошли, всички трябва да минат - за здраве и изцеление, за опрощение..." Смотолевяме нещо от рода "Тъмно е" и засрамено навеждаме глави...трескаво слизаме надолу и съпругът ми включва фенерчето на телефона си - "Ето, така е добре". Пред нас - семейство руснаци. Едното момиче се плаши от тъмното и услужливо светваме с фенерчето. Майката се обръща веднага - "Нельзя, ето изпитание! Если веришь - успееш!". По-засрамени скоро не сме били. Изгасяме светлината и мълчаливо изчакваме да минат. Дават си една на друга кураж, призовавайки Бога...съпругът ми тръгва пред мен. На втората площадка очите привикват с тъмнината и не е толкова страшно. Още няколко каменни, хлъзгави стъпала и напипваш дървена стълба с дебели стъпалца. Поглеждаш нагоре, там, откъдето се процежда светлината и виждаш отвор в скалата, толкова тесен, че ти се вижда невъзможно да се промъкне дете, камо ли възрастен човек. Полека, стъпало след стъпало излизаш през отвора и се показваш отгоре на скалата - въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите ти. Обръщаш се да видиш с почуда откъде си минал.



          Това е. Вече можем да тръгваме. Слизаме няколко метра надолу, обръщам се да видя за последен път това светилище и ... застивам. Потъналата до този момент в сумрак гора се облива в слънчева светлина:



           "Виж, виж - слънцето прониква до нас!". Настроен скептично към намека ми за още едно чудо, съпругът ми просто кимва с глава. Аз обаче вярвам. И знам. Не напразно стигнах до тук. Летя надолу по хлъзгавите камъни. Застигаме младо семейство с бебенце на 2-3 месеца - то също е минало оттам, където търсех своята загубена надежда...

          На слизане гората пак е притъмняла. Но в душата ми е светло.



          Прекосяваме отново каменния двор на светата обител, вдигам палец в знак на успех към пазачите на паркинга и поемаме надолу, по пътя на поклонниците, с чувство на безкрайно смирение, надежда и вяра.

          В ниското слънцето пак облива планината. Жизнерадостно клокочи Рилската река.




          Спираме в уютна градина на един неин завой за кратка почивка. Ресторантът оправдава името си - "Рилска магия" - красиво, магично място, с превъзходна кухня и любезен персонал. Две огромни котки с пухкава козина се отъркват в краката ни. Отказват подадената им храна - явно не са гладни и с огромно внимание наострят уши по посока на две къртични точно до брега на реката. Над главите ни - симфония от птичи песни се преплита с безкрайното и монотонно бълбукане на бързите планински води. Не ти се тръгва. Не ти се откъсва от това толкова красиво място...



          Потегляме с неохота. Вечерта трябва да сме в София. На излизане от град Рила се обръщаш за последен поглед към тази невероятна , магнетична планина. Пейзажът вече е друг. Някак толкова обикновен. И все пак красив:






          Летиш по магистралата и се опитваш за последен път да уловиш това, което изпълни деня ти с невероятно силни емоции:



          София те посреща с обичайното за час пик задръстване, обрасли с огромни бурени покрайнини, прашни и мръсни улици в крайните квартали. Този огромен контраст няма как да не те направи малко тъжен. Няма връщане назад. Времето ни е разчетено. Ден трети е към края си...вечерта искаш на един дъх да споделиш всичко онова, което си видял, да накараш слушателите си да съпреживеят твоята емоция...поредна вечер сънят ти бяга. В главата ти - рояци от мисли. Ресниците натежават, но сърцето тупти ли, тупти...

          Чаша горещо кафе и бързаш да изпревариш трафика в разбуждаща се София. Със съжаление осъзнавам, че фотоапаратът е под седалката и няма как да запечатам изумруденото море на Балкана, главозамайващите височини на Витиня, кръжащите над главата ти орли. Последна спирка от пътуването е пещерата Съева дупка край с. Брестница. Пътят до нея е горе-долу поносим, на паркинга отново любезно ни подканят да не се притесняваме за мотора или шлемовете и да побързаме, че преди нас група деца ще влизат в пещерата. Имаме късмет, настигаме ги, купуваме билетчета, дежурния печат в книжката и влизаме с тях. За разлика от Дяволското гърло пещерата на двамата братя близнаци - пастири е по-благосклонна и ни позволявам да запечатаме част от красотата, която времето и процеждащата се вода са сътворили:






























          Последна отсечка от пътя. Малко преди Севлиево се кани да завали. С насмешка приемаш няколкото капки - това ли е само, не може да ни уплаши вече...



          Движим се след облаците. Родния град ни посреща следобедно притихнал, с измити от летния дъжд улици. Слизаш от мотора и си мислиш - да не е било сън? Възможно ли е за 4 дни да видиш толкова красота, да преживееш толкова емоции...бързам да прегърна децата си, да помириша аромата им, да целуна очите, които толкова ми липсваха. И като правя това си мисля "Господи, трябваше да ми дадеш още един чифт очи - само две не стигат за красотата на земята ни..."





От Балчик до Дуранкулак
2-5 октомври 2010 г

          Есен е. Споменът за морето, за дивата красота на пустите плажове не ни напуска. Решаваме да съчетаем едно ходене до Варна с кратка, ессенно-морска почивка. И да видим същата тази дива красота, този път на Северното Черноморие.
           Плажът на Балчик ни посреща пуст - усещането е толкова различно, че чак ти е странно - няма я онази невъобразима глъчка, слънцето едва-едва те гали, пясъкът не пари под краката ти...ято гларуси се разхождат лениво и извъртат глава, за да огледат натрапниците, които смущават есенния им покой:








          Тръгваме по Дамбата. Сами сме. Заведенията, осветени, шумни и пъстри през лятото, сега са мълчаливо и самотно притихнали, със затворени от решетки очи. Морето обаче, ах, морето...то е толкова различно - искрящо, спокойно и ласкаво, такова, каквото не сме го виждали.




          По огледалната му повърхност играят слънчеви зайчета, белите, пухкави облаци къпят челата си в блестящите води. Иде ти да тръгнеш по тази пътека напред, все напред, към слънцето...




          Дворецът е пуст. Няма туристи, които да видят гордата му красота, цветята в приказните му градини са прецъфтели:



Само царицата на цветята продължава да краси своя белокаменен дом, сякаш страхувайки се да го остави самичък...


          Скалистият бряг пред него приютява в обятията си само морските вълни:



Струва ти се, че ако разтвориш ръце като криле на гларус - ще полетиш:



          Нощта баво спуска прозрачен воал над плажа. Морето потъмнява, тъжно и самотно:




Самотна раковина прегръща своята вечерна вълна, миг на единение, ненарушаван от никого:



На пристана лодките полека се полюшват в такт с приспивната песен, която вятърът тихо свири във въжетата на мачтите:



Шшшшт, тихо, морето заспа...

          По пътя към нос Калиакра като войници са строени ветрогенераторите:



Все пак времето се смилява над нас и слънцето разкъсва надвисналите над главите ни облаци:



Скалите грейват алени като в платно на художник:







Минаваме през главната порта на крепостта, самотен каменен страж:





          Сами сме. Толкова е хубаво, усещаш се някак изпълнен със спокойствието на тези мълчаливи каменни свидетели на отминалите времена:




           Тъмни облаци надвисват над безкрайната морска шир, променяйки за миг водата - от изумруденозелено морето помръква в тъмносини отб.ясъци, после пак грейва в слънчева позлата:




          Поглеждаш надолу от върха на носа - вълните се плискат с грохот в скалите...чудиш се каква смелост са имали тези 40 девойки, за да се венчаят завинаги с белоснежната пяна:




          В миг вятърът стихва. Морето застива в огледален покой сякаш в знак на почит към смелостта на момичетата. Застиваш и ти - пред очите ти картината пак се променя - слънчев лъч целува скалата точно там, където е кацнал храмът:











           Тръгваме обратно притихнали. Обръщаме се за един последен поглед към безкрайността:


          Пред нас слънчева светлина е окъпала скалите:







          Слънцето ни изпраща последна, закачлива усмивка зад портата и се скрива:


          Потегляме на север под монотонното барабанене на есенния дъжд върху покрива на колата.
           Дуранкулашкото езеро се е скътало между камъша, в който вятърът свири причудлива песен:




          В ресторанта на брега премръзнали се стопляме с най-вкусната рибена чорба и потегляме. Към Шабла води окаян път. Но си заслужава. В края му едно яркочервено петно контрастира с тъмносините облаци и черното, бушуващо море:




          Морето ври, кипи, бунтува се, мокри пръски се стичат по лицето ти и незнаеш от дъжда ли са, или от него. Гледаш със страхопочитание тази невероятна природна мощ и си мислиш колко си малък и незначителен пред нея...





          Поглеждам към фара - този вековен брегови страж - и изтръпвам - каква красота, каква магия се разкрива пред очите ми! Сломена до този момент, вдишвам дълбоко соления морски въздух, черпя сила от нестихващата морска стихия и разбирам, че ще успея. Още малко и ще изпълзя от страховитото в моя живот, пречистена , нова, почерпила от невероятната магия на този миг!



                     Не съм вярвала, че морето може да е толкова красиво, когато е сърдито:



          Сещам се, че някъде съм виждала подобна картина и съм права - гоблен е. Решавам, че рано или късно ще го ушия, за да запечатам този толкова силен и емоционален за мен миг. /Днес, когато пиша тези редове - юни 2011, вече шия прекрасния гоблен Скалистия бряг и се надявам скоро да ви го покажа готов:

/



Тръгвам си спокойна. Дъждът продължава да вали. Натежали от капките край пътя свеждат глави плодчетата на узрелия глог:




Като самотни огромни птици ветрогенераторите размахват криле:



         Последна разходка по брега. Пълним натежалата кошница със спомени с една прощална вълна, тихи крясъци на самотни гларуси, бяла мида и мокро перо:







 Тръгваме си. Морето ни изпраща. Сякаш предчувствайки дългата ни раздяла, тъжи с нас:






        Сбогом, мое море! Аз ще се върна! Вярвай ми! Ще се върна, победила, по-силна от всякога! Знам, че ще ме чакаш - да ме приласкаеш в изумрудените си пазви, да ми подариш най-красивата си раковина и да закичиш косите ми с гларусово перо!




От Созопол до Резово

10 септември 2010 г.

          По средата.
          По средата на дълъг и труден път ти трябва някаква опора, нещо, на което да се опреш, да спреш, да си поемеш глътка въздух, да починеш, да поседиш, да помълчиш, да помислиш или да изпразниш главата си от всякакви мисли...и да продължиш.
          Къде ли? Как къде? Напред. Към слънцето. Няма друга посока. И друг път. Труден, неравен, трънлив и болезнен, той е твоят, единственият. Не си избрал да тръгнеш по него, но можеш да избереш дали да продължиш. И когато там някъде, в края му, те очакват два чифта очи, два чифта топуркащи крачета и два чифта протегнати за прегръдки ръчички - твоите, кръв от кръвта ти и плът от плътта ти - просто нямаш избор. Изобрът отдавна е направен. Да спреш, да поемеш глътка въздух, да починеш, да поседиш, да помълчиш, да оставиш силният морски бриз да издуха мислите от главата ти и да поемеш напред, към края на стръмното, за да превалиш. И да поемеш пречистен напред.
          Едно пътуване по дивите южни брегове ми даде точно тази сила преди повече от година.
Решение, взето набързо, но толкова жадувано, че още с първото спиране за кафе в Жеравна сякаш разкъсвам оковите, сковали гърдите ми. Дишам дълбоко, опитвам се да забравя какво е минало и какво ме очаква. Няма значение. Има само днес, тук и сега. Тук и сега времето е спряло. Ръми тих есенен дъждец. Зад облаците слънцето се мъчи да ме погали с лъчите си:



Притихнали улички:



Спомени от отминали времена:



          Дъждът ни послеща и в Созопл. Отсядаме набързо в хотела и бързаме да се потопим в неговата атмосфера. Древен, романтичен, красив - такъв го видях в онзи късен следобед:


На Харманите морето ври и кипи - мощна стихия се разкрива пред погледа ти, кара те да се чувстваш толкова малък и незначителен...



          Пред църквата в центъра на Стария град се тълпи народ - чакащи на опашка млади и стари, българи и чужденци са дошли да се поклонят на откритите преди месеци мощи на Св. Йоан. Заставам смирено в края й и търпеливо чакам реда си. Вътре опашката се вие между дървените колони, хората тихо са вперили поглед в ковчежето, пазещо частица от Светеца. Идва и моят ред. В главата ми проблясват като светкавици болезнени спомени. Мъча се да ги отпъдя, да дам път на молбата си, да изрека едва чуто, надвесена над стъкления капак това, за което съм дошла дотук...надявам се и вярвам, че сред тази бъркотия в главата ми съм успяла да измоля единственото нещо, което жадувам...
        Навън дъжъдт се усилва. Плаче с мен. Сълзи на облекчение. И на надежда.
        Смрачава се. Тъмни облаци се опитват да скрият лъчите на залязващото слънце. Брегът е тъжен и самотен, така пуст, но и толкова красив...





           Ставаме рано - искаме да се насладим на красивия град преди шумните тълпи от летуващи да изпълнят тесните калдаръмени улички. Градът още спи:








А морето под нас е още по-бурно:







          Кафенетата едва отварят, ние сме първите клиенти. Глътка ароматно кафе и потегляме. Чака ни път, чакат ни диви брегове, окъпани от морски пръски и бушуващ вятър...



          Навлизаме в Природен парк Странджа.