Торта с мотор или едно дълго отлагано обещание

          Случвало ли ви се е да обещаете нещо на най-близкия си човек и точно поради причината, че той няма да ви се сърди ако не го изпълните, да го отлагате във времето? На мен - да. И не се гордея с това, и ми тежеше...горе-долу след втората ми торта моята половинка започна да ме врънка да му направя торта с мотор. Аз все обещавах - за рождения ден, за имения ден, за годишнината от запознанството ни, от сватбата...празниците минаваха, тортите се изяждаха и само то, обещанието, си оставаше незпълнено...а моторът ни отведе къде ли не...изминаваше хиляди километри всяко лято, подарявайки ни няколко дни само за нас, двамата - дни на спокойствие и единение, на бягство от проблемите и тревогите, дни на наслада за всичките ни сетива...след тези няколко дни, в които вятърът беше наш единствен спътник, се завръщахме у дома, при синовете си, спокойни и заредени със сила, готова да посрещне всяко предизвикателство. И сякаш в оставащите 360 дни живеехме само за следващото пътешествие...
           Днес моята половинка навършва 4 десетилетия. Днес съм спокойна и щастлива - едно обещание е вече изпълнено. И само как! Ето го и него, нашият верен приятел, най-сетне го изваяха ръцете ми, с всичката обич, на която са способни. На един дъх, с лекотата, с която той ни носеше по планиниските пътища, там, сред високите родопски борове или стройните рилски буки, сред крясъците на пиринските орли...но освен да изпълня обещанието, исках да покажа и цялата си обич и благодарност за всичко, което той -  моят любим, приятел, верен спътник, бащата на децата ми - е направил за мен. За щастливите ни мигове заедно, но и за тъжните, за радостта, но и за болката, за тържеството на живота ни...за всеки един от онези 5181 дни, в които се познаваме...и мисля, че успях!

 

          Исках изненадата да е пълна, затова работих в пълна конспирация. Само Калоян беше посветен, на малкия не рискувах да кажа...първо направих мотора, докато съпругът ми го нямаше. Използвах момента и го наснимах в гаража. После вече беше лесно - има-няма два часа и моторът беше скрит да изсъхне окончателно. Намерих място и за спомените - табелките с любимите ни дестинации, и разбира се ябълки и круши - закачка с професията му...Следващата стъпка от подготовката беше ресторантът - избрах този, в който беше сватбеното ни тържество и честно казано, оттогава не се бяхме връщали там. Резервирах маса, споделих плановете си с управителката и получих пълно съдействие от нейна страна. Но как да го отведа там, без да се сети за какво? Прибягнах до една благородна в този случай лъжа - семейството ни "получи" покана от детската градина на малкия за Благотворителен базар в помощ на дечица. Знаех, че няма да откаже, щом е за такава кауза. И набързо разпределих задачите - за да не закъсняваме за откриването на базара /хахах/, ние с Калоян ще отидем в уречения час, а той ще изчака да свърши часът по английски на Андриан, ще го вземе и ще го доведе. Това се налагаше от факта, че и посещението при фризьор, гримьор, тоалетът ми трябваше да останат в тайна. Оставаше тортата. Нямаше начин да я държа в хладилника - при трима вечно гладни и заврени в него мъже нямаше да се получи. А торта Династия правили ли сте за 2 часа? С чупенето на орехите при това? Имах чувството, че ръцете ми ще се завържат възел. Белтъчни блатове, печени поотделно, яйчен крем, после разделяне на два - маслен и шоколадов, редене на тортата измазване...добре, че съседката си беше вкъщи, та скрих тортата в нейния хладилник буквално минутка преди да се прибере виновникът за цялата тази организация, достойна за сценарий на Море от любов...
...после...после всичко се случи на един дъх...сладкия дъх на споделената любов, на тихото ни щастие, отразено в очите на синовете ни, на общия ни път:

Обичам те, обичам те, мили мой!

Приказката, наречена Любов, продължава! За мен, за теб, вчера, днес, утре, завинаги...