петък, 27 май 2016 г.

6-тата година...

          Измина още една година. Толкова бързо, че и аз не разбрах как...Толкова много ги чаках до 5, а сега сякаш следващите хукнаха, като подгонени от вятъра. Не вярвах, че ще е така. Не вярвах, че спомените ще започнат да избледняват, че ще има дни, в които дори няма да се сещам; че червената лампичка понякога ще угасва и ще дава покой на мислите и душата ми. Не вярвах, че ще има утрини, в които просто ще се събуждам бавно и лениво, протягайки се като котка  с единствената мисъл за кафе...не вярвах, че ще има нощи, когато ще заспивам като младенец само и единствено от умора или натежала от хубави емоции...не вярвах, че полека лека ще стъпя встрани от пътеката, в която като бодливи тръни  в нозете ми се забиват едни и същи мисли, едни и същи въпроси и ще нагазя в тревата - избуяла пролетно, тучно зелена, пълна с макове и щурци. Господи, каква трева! И колко макове греят из нея - алени като кръвта!


          Иде ти да нагазиш и там да останеш. Да се излегнеш по гръб, да те скрие тази ухаеща трева, да те гъделичка с осилчета, да те опиянява с аромати на свежо, на земя, на полски цветя...да отвориш очи широко, ама колкото можеш, опитвайки се да обхванеш над себе си голямото небе. И да не мислиш за нищо. Само да гледаш как препускат по небосклона белите пухкави облаци, как ги гонят ветровете и превръщат вълмАта им в причудливи създания...



          Дали вече ще е така? Дали Животът ще се върне в руслото си, както се връща  излязла от коритото си след порой река? Иска ми се. Но и ме е страх. Да не забравя, макар че едва ли ще мога. Не се забравя лесно болката, безсилието, скършените надежди, ужасът...не се забравят лесно болничните коридори, стотиците съдби, сврели се в тъмните ъгли, миришещи на дезинфектант и на смърт...не се забравят отчаянието в очите, безсилието, убожданията на иглите, свитият стомах пред кабинета, когато чакаш резултатите от поредното изследване, безразличието или обратно  - загрижеността на хората в бели престилки...колко много неща трябва да помниш. И къде се събират? В сърцето ли? Нали е голямо колкото юмрука ми, я колко е малък той - като пиленце. Че как ги събра? Разтварям го. Нека излитнат. Като пеперуди. Като птици. Нека най-сетне забравя...трудно ще е. Но пък си струва да опитам. Че то, сърцето ми, вече 6 години продължава да бие. Продължава да ме води напред, към слънцето. И да ме връща там, където съм се чувствала по-жива от всякога. В тази, шестата година, пак обгърнах вековния чинар, пак каменният орел разпери криле над главата ми, пак се върнах в Родопа планина и открих още от неземната й хубост:



...пак морето ме приласка и ми позволи да посрещна много изгреви:





...и да изпратя още толкова залези:




          А Животът, ех, Животът...той не свършва, когато си мислиш, и не боли повече, отколкото можеш да търпиш. Нищо, че не ти се вярва. Всеки негов ден е Дар. И какво ще направиш с него е твой избор. Можеш да го пропилееш в самосъжаление или да прибавиш още нещо към списъка. В моя може да отметнете шофьорската книжка, собствения  мотор, народните танци, новите приятели. А какво съм приготвила за 7-мата година? Е, имате само 365 дни да почакате и ще разберете. Не че ги броя, просто за ваше улеснение. След 365 дни пак ще ви досаждам с мислите си, пък ако и тогава решите да ме прочетете, знам, че ще ви покажа още места, на които съм била по-жива от всякога, още морски изгреви и залези, още тучни поляни с алени макове, още пухкави облаци и ще допишем списъка...на надеждата. И на вярата. На смелостта. И на силата. И ще оставим стъпки в пясъка. За да ни следват. Напред. Към слънцето...





***

Този ден е още по-специален за мен - 16 години семеен живот!
Обичам те и ти благодаря мили мой!




8 коментара:

  1. Прочетох го миналата година, прочетох го и сега. Ще го прочета и догодина! Накара ме да се насълзя, защото знам през какво си преминала. Знам какво е да чакаш 5 години. Знам да чакам от позицията на близък човек, на дете! А едно дете най - добре знае през какво преминава майка му. Едно дете най - добре знае какво е да чакаш! Съчувствам ти и ти желая от все сърце да пишеш не само след 365 дни, а дори и след 3650000...

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Габи, съжалявам, че ти се е наложило да преминеш през такова чакане, но знам, че то те е направило по-силна, по-борбена и по-добра!
      Надявам се е вярвам, че дните ми ще са дори и повече от твоето число...
      Бъди здрава!

      Изтриване
  2. Прегръдка, кураж и много вяра ти пожелавам!
    И ще се радвам да те прочета и догодина, и следващата...и мнооого, много следващи!
    Имаш обичта на любимите си хора, а те имат твоята - това е смисъла на живота!

    ОтговорИзтриване
  3. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. По невнимание премахнах коментара, ето го отново:
      Мариетка, аз няма да те съжалявам, няма да ти пожелавам нищо, човек иска или не - живее съдбата си, но ти...ти си ме спечелила с това, че си един прекрасен човек, във всеки един смисъл на тази дума!
      Много ти се радвам, много те харесвам - нежна, пряма, мъдра, талантлива, признателна...даряваща и заслужаваща да бъде щастлива!

      Изтриване
  4. Аз обичам всяка твоя публикация и винаги успяваш да докоснеш сърцето ми с искреността и красотата на словото си! Пожелавам ти сила, любов , вдъхновение и много любов, за да продължават и занапред прекрасните ни срещи тук! А надявам се някой ден и наживо! Прегръщам те!

    ОтговорИзтриване
  5. Здравейте, исках да прочета нещо по темата "страст в кухнята" и първото, на което ми се спря погледа в интернет пространството беше вашия блог...Имате дар слово и умения да пишете, само мога а преполагам какви са на вкус вашите "страсти в кухнята". Искам да кажа само БЛАГОДАРЯ! Непременно ще проследя следващата ви публикация по темата, макар и след 365 дни :) Само напред и само нагоре!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за милите думи, Нина, ето че още дни се изтърколиха и още спомени се натрупаха...нека! До скоро!

      Изтриване