Аз успях! Можеш и ти!

             ...пък уж щях да пиша много...5 години...толкова време премислях какво да напиша на този ден. Весело или тъжно, оптимистично или не толкова. Каквото и да е, просто да дойде Денят...Ето го, подава любопитния си нос зад черния облак, дето е скрил наполовина луната. Един вид "Тук ли си? Да не би да спиш?". Хъм, да спя, че то спи ли се? Лесно ти е на тебе, спиш си сладко-сладко и чакаш да съмне, та да дойдеш. Пък на душицата ми е едно такова - свито и облачно, предизгревно. Лута се тя, милата, рови надълбоко в прашната кутия със спомени и се чуди как можа да ги побере толкова много. Грабне с два пръста един, измъкне го, поогледа го, поизтупа го от праха и тогава чак го вижда с целия му блясък. Ще кажеш "Че може ли лошият спомен да блести?". Може, и още как. Блести, като сълзите, дето като река потекоха тогава...ти, Ден, бил ли си на 35? Млад един такъв, безгрижен, с целия свят в краката си? Имал ли си две дечица, едното на по-малко от 3? И мечти, мечти, мечти...вярвал ли си, че мечтите се скършват на две като птиче крило, уцелено с прашка? Ей тъй, за миг, за един само миг, в който една едничка изречена дума те повлича надолу като канара...и се търкаляш, и се свличаш, и потъваш надолу, в тъмното...и не знаеш ад ли е то, край ли е, що ли...Блести лошият спомен, о, как само блести...като скалпел. И като скалпел реже не само тялото, но и душата. Мислиш си "Няма да я бъде тя, няма..." ама после, изведнъж, до лошия спомен застава един друг, мъничък, висок около метър, поглежда те зад кръглите очилца и протяга ръчички да се гушне...после още един се нарежда до него, протяга бележник, пълен с шестици, пък графата за подпис - празна. Твоя подпис...и още един, дето на този ден, преди 10 години, ти се врече във вярност...я, че тя била дълга редицата...още влизат тихо, на пръсти, застават край леглото и изпълват стаята...Ти, Ден, имал ли си на свиждане толкова много хубави спомени? Хванаха ли крайчеца на дрехата ти миг преди да политнеш 8 етажа надолу? Пресушиха ли за миг сълзите ти и преровиха ли цялото мрачно небе, та да ти докарат на перваза на твоя прозорец едничкото бяло гълъбче, за което се молеше като Божи знак, че ще те има? Ти, Ден, отварял ли си очи бавно и полека, изплувайки от замъгленото си съзнание, и вместо болка, те да греят в блажена усмивка? Е, Ден, аз го направих. Изплетох си стълба от лошите и от добрите спомени и се покатерих по нея от пъкъла...Ще кажеш "Нямала си избор". Имах. Можех да потъна в самосъжаление и да се оставя на съдбата. Можех да се затворя в черупката си и да продължа да я пълня със сълзи. Или най-лесният - една тераса на 8-мия етаж и паважа отдолу...Но моят избор беше ти, Ден. Избрах те теб, 27-ми май, за началото на моя втори живот. И за миг не съжалявам. Защото разбрах, че мога да съм силна и да победя. Разбрах, че мога да понеса товара си и още толкова отгоре. Разбрах, че Бог изпраща изпитанията на най-силните си синове, защото знае, че само те могат да ги понесат. Разбрах, че самотните стъпки в пясъка не са били моите, а неговите, защото ме е носил на ръце в най-трудния момент от живота ми... Разбрах, че имам най-ценното - Любов. И че тази любов я дължа на толкова много хора и неща - на слънцето, че ме огрява ден след ден; на цветята, че разцъфват под ласките ми; на планината, че я достигам с взора си; на вятъра, че разрошва прекрасната ми, здрава и буйна нова коса; на славеите, че изпълват пролетните ми нощи с трелите си; на истинските ми приятели, тези, които бяха и са до мен и не се уплашиха; на децата ми, защото те са причината да съм тук, на мъжа ми, защото въпреки всичко не заплака пред мен...дължа я на всички, които в този миг се борят или вече са преборили страшната диагноза "рак"- на Пепи, Диана, Лени, Нели, Таня,  Пенка, на още толкова много хора...
          ...тук съм, Ден, хайде, имаш още няколко часа до съмване. Аз тази нощ едва ли ще заспя...тя е последната от 5-тата година...но ти поспи, аз ще будувам...имам още толкова много спомени да извадя наяве...имам още толкова много мечти да ушия от бели конци...имам още толкова много усмивки да раздавам...и утре, Ден, ще те приветствам тържествено, защото те заслужих. Изстрадах те, изплаках те, измечтах те...ти си моето тържество на Живота, моята радост, моята надежда и вяра. Нямаш пореден номер. Не те броя. Никой не може да те преброи и да каже дали си последен. Просто те живея. Истински. Пълно. И искрено. А ти, ти вярвам, че ще идваш още и още, и още... и вместо да тъжа, ще се радвам на белите нишки в косите, на бръчиците в ъгълчетата на очите, които ми носиш. Сега спи...имаш още няколко часа до съмване...аз имам още няколко часа за спомени...

          Посвещавам на Пепи, Димитринка, Камъчето, Юлето, Роси, Даниелка, Златето, Флора,  Снежина, Яна, Росица, Пенка, на леля Люба,  на  децата ми, съпруга ми, сестра ми, на целия екип от ВМА - София, които бяха, са и ще са до мен. Обичам ви безкрайно много, приятели!

БЛАГОДАРЯ!!!

 ***

          Като вдъхновение за Диана, Елена, Таня, Нели и всички други, за които ракът не е смъртна присъда, а диагноза!

АЗ УСПЯХ! МОЖЕШ И ТИ!!!